Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 229

След като се увери, че клозетът е празен, Стив влезе и смени ведрата в двете крайни дупки с онези, които носеше. След това изпразни и изплакна средните, взе товара си и излезе. Точно когато започна да се отдалечава, някой зад него извика на японски да спре — команда, на която всички роби бързо се научаваха да реагират.

Стив спря и се обърна, без да пуска ведрата. Двама войници и едно закръглено момиче между тях идваха иззад ъгъла на караулното. Доколкото можеше да види, бяха невъоръжени. Той имаше достатъчно оръжие да ги убие десет пъти, но не можеше да рискува. Момичето остана назад, а двамата войници се приближиха. Бяха със зачервени бузи и светнали очи — признаци, че са обърнали поне по една-две чашки саке. Стив остави ведрата и коленичи между тях с наведена глава. Не можеше да разбере какво казват динките, но очевидно му се подиграваха. И наистина бе така — след като го заобиколиха наперено, двамата войници извадиха безкосмените си пениси и започнаха да пикаят във ведрата — а после смениха целта и почнаха да пикаят върху него.

Стив не можеше да направи нищо, освен да играе ролята на нещастен роб. „Забавлявайте се, докато можете, момчета, защото след малко няма да ви е до смях…“

Когато свършиха, войниците му махнаха да тръгва и се върнаха при кикотещото се момиче. Стив се изправи и остана с наведена глава, докато тримата не изчезнаха зад караулното.

Беше време за изпълнение на втората фаза. Стив забърза по пътеката край спалните помещения на ренегатите към свода в задната стена. Беше навел глава, та периферията на сламената шапка да скрива лицето му. Ако някой от ренегатите погледнеше от някой прозорец и го познаеше, веднага щеше да се сети, че става нещо. Като се имаха предвид чувствата, които изпитваха към него, те можеха да се опитат да привлекат вниманието на охраната. А това наистина можеше да провали работата.

Глава 16

Под взрив от аплодисменти от страна на сановниците на трибуната и одобрителните викове на по-нискостоящите зрители летящите коне се откъснаха от пусковите талиги и един подир друг загърмяха към небето, като оставяха след себе си ленти пушек. На хиляда фута петте самолета се събраха във формация „стрелолист“, направиха кръг над полето, след това се гмурнаха надолу да наберат скорост, за да се издигнат по-високо и да направят лупинг. Летенето като формация не беше съвършено, но все пак беше впечатляващо. То беше възможно благодарение на един груб уред за ретротяга, който се монтираше на работещия край на ракетните тръби. Един ред извити метални плочи като миниатюрни двойни палешници отклоняваше изходящите газове настрани и надолу и намаляваше тягата напред. Беше примитивен, но даваше възможност летецът да контролира скоростта — единственото важно условие да запазиш мястото си във формацията.