Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 182

Да… Този въпрос трябваше да се обмисли внимателно.

Посланието, с което на Тоширо се нареждаше да се яви пред шогуна, го настигна по средата на весела вечеря с капитан Камакура. Съпругата на капитана и петте му дъщери приеха Тоширо с обичайната топлота и гостоприемство и новината, че той трябва да си тръгне, без дори да си е доял храната — най-добрата, каквато можеше да се намери — разстрои жените. Облети в сълзи и унили, те се наредиха една зад друга, за да се сбогуват. Тоширо отговори с обичайните изрази на благодарност и се извини многословно, че не може да остане, за да се наслади на приготвените деликатеси. Ако знаеше онова, което щеше да последва десерта, може би наистина щеше искрено да съжалява. Предпоследната и най-красива дъщеря на Камакура беше избрана от амбициозната си майка да удостои леглото на пратеника. Но нейният опит да го улови отново беше осуетен от неотложни държавни дела. А времето минаваше! Щеше да бъде пропусната още една година. Ако това продължеше още, двете най-големи дъщери може би трябваше да се оженят за воини от ниско потекло като нейния добродушен, но с ограничен ум съпруг!

Новината, че по заповед на господаря Мин-Орота полевите изпитания на ракетите ще започнат, стигна до Тоширо веднага след неговото завръщане. Тъй като пратеникът действаше като конфиденциална връзка между шогуна и неговите регионални подчинени, в резиденцията на генералния консул се поддържаха стаи на тяхно разположение. Владението, което по принцип беше правителствена територия, служеше на Тоширо като база, от която той често излизаше дегизиран, за да се срещне с агенти или да се смеси с по-нискостоящи. Но резиденцията беше също дом, в който той бе посрещал Нейно височество Мишико То-Шиба, дълго страдащата жена на Накане, и трите й деца.

Въпреки оскърбителното и обидно поведение на съпруга си тя не се беше оплаквала на всевластния си брат и поддържаше същото дискретно, изпълнено с достойнство мълчание сред най-близките си, като скриваше злочестината си зад спокойно, ведро държане.

Мнозина приемаха това като преднамерено безразличие към съдбата й, но с годините Тоширо откри, че не е така. Госпожа Мишико беше отчаяно нещастна и пратеникът не можеше да разбере как някой — дори такъв безчувствен глупак като генералния консул — може да пренебрегва и обижда жена, която, освен че е изключително интелигентна, артистична и от най-висок — ранг, е и с нежно сърце, мила и красива.

Жалко, че генералният консул щеше да умре, без да разбере какъв слепец е бил. Това щеше да придаде горчиво-сладък край на падението му. Нямаше значение. Никой не е незаменим.

От един от информаторите си Тоширо бе научил за странното поведение на генералния консул по време на инспектирането на пощенската станция. Пратеникът не можеше да проумее защо в главата на тъпия консул неочаквано е влязла мисълта да премести „мексиканеца“, но беше доволен, че тази задача вече не е негова. Тоширо беше свързан с ефективна мрежа информатори, но нямаше очи и уши навсякъде, както се беше хвалил на Стив, и не можеше да мести хора като пионки на шахматна дъска. Вярно, можа да регистрира Стив като пощальон, но това беше, защото той изглеждаше като мют и защото регистрацията беше станала във владението на Мицу-Биши, твърд съюзник на шогуна.