Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 179

— Имаш думата ми. — Стив й подаде ръка, но тя не я пое, а каза:

— Трябва да тръгвам. Двама души ни гледат. Не ми се ще да си съставят погрешно мнение.

Стив се изправи.

— Разбирам… Едно последно нещо. Ако дълбоко в себе си все още не си сигурна в мен, защо се включи? Защо просто не ме издадеш?

Джоди вдигна рамене.

— Може би защото хората, които нарушават правилата, много искат да бъдат разбрани. — Тя се засмя сухо. — Глупаво, нали? Ако не ти бях от полза, ти не би ми отделил и минутка. Особено сега, когато съм с половин лице.

— Не е вярно — възрази Стив разгорещено. — Казах ти го вече. Не ми е безразлично какво ще ти се случи.

Джоди го изгледа с пронизващ поглед и пак се засмя.

— Искаш ли да знаеш нещо, Брикман? Не че това ще направи нещата различни, но… мисля, че през целия си живот никога не ти е пукало за никого.

Стив я гледаше как се отдалечава. Чувстваше гърдите си като празна ледена пещера. „Тя греши!“ — каза си той. После си спомни какво беше казала за него Дона Монро Лундквист, когато бяха сложили бомбата в цевта след парада при завършването. Дона, неговата съвипускничка и конкурентка в Академията на военновъздушните сили, която поиска да я убие, когато лежеше парализирана със стрела от арбалет в кръста. Тя също грешеше за него. Не беше вярно. Не беше!

И не от женска суетност Джоди беше споменала за обезобразеното си лице; тя вече не се чувстваше жена. Идеята за безупречно физическо състояние се втълпяваше на трекерите още от първия ден. Те можеха да са с различен ръст, телосложение и външност, но като общност всички изглеждаха като свалени от една и съща производствена линия. Между тях нямаше джуджета или великани. Всеки беше силен, здрав, с ясен поглед и съразмерен. Герои като татко Джак, неговия баща-настойник, който умираше от причинен от радиацията рак, участваха на паради с инвалидните си колички, но инвалидност по рождение не съществуваше. От родилните стаи на Института за живот не излизаха деца с малформации или увреден мозък — и беше общоизвестен факт, че трекерите, имали нещастието да бъдат увредени или обезобразени при инцидент под земята или при операции на повърхността, никога не се възстановяват след хирургическа намеса.

Предложението за ракетна тяга на летящите коне беше предадено на Мин-Орота чрез обичайните посредници. Два дни по-късно Кадилак беше тайно призован да се яви пред феодала. Това беше петата им среща и, както и по-рано, той беше откаран в затворена покрита носилка в двореца в Ба-сатана, а след това пренесен по задните стълби в една малка стая за частни срещи.

От онова, което беше научил чрез проникване в психиката на майсторите на желязо, Кадилак знаеше, че тяхната връзка е безпрецедентна — и вероятно нямаше да има друга такава. Срещите лице в лице между феодали и роби бяха просто невъзможни и тези мерки се оказваха най-удобния начин за заобикаляне на ограниченията на протокола. За Кадилак фактът, че Мин-Орота беше стигнал толкова далеч, беше знак за почитта, която си беше спечелил. Неговото желание за „статус“ беше толкова голямо, че така и не му мина през ума, че тази почит е само временна и се дължи единствено на тактически причини. Седнал между двамата си най-близки съветници, Мин-Орота — който знаеше добре бейсик — слушаше внимателно, докато Кадилак обясняваше плановете си с помощта на подробни скици, направени с помощта на Стив. После мютът зачака с наведена глава, докато феодалът обсъждаше предложението със съветниците си на японски — без да знае, че Кадилак беше усвоил езика след пристигането си в Ни-Исан и че разбира всичко, което говорят.