Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 157

В центъра имаше ниска масичка и две рогозки за сядане, голяма чертожна дъска, поставена под ъгъл върху магарета, стол, етажерка с делви — Стив предположи, че съдържат чертожни инструменти — и стелаж с рола материя, която динките наричаха „хартия“. С изключение на чертожния кът, който говореше за присъствието на човек, стаята носеше печата на подредената анонимност, която Стив беше свикнал да вижда в къщите на майсторите на желязо.

— Не е лошо.

Кадилак отговори със сух, подигравателен смях.

— Не е лошо?! Фантастично е! Можеш ли да си представиш какво е след всичките години живот в палатка от животински кожи да можеш да стоиш прав, без да опираш в тавана? — Той поклати презрително глава. — Казвам ти… тези хора знаят как да живеят.

Жилището, избрано му от Кадилак, беше извън оградения със стени двор на Херън Пул, на около двеста метра по пътя към Мара-бара. Разположено сред добре поддържана градинка, то напомняше на Стив на самостоятелния участък в пощенската станция, където беше срещнал Клиъруотър и човека в черно.

Известно време Стив се беше чудил дали има „скрит“ речник на езика бейсик, който съдържа думи-концепции за описване на нещата, които бе видял в Ни-Исан. Като човек, дошъл от подземния свят на Федерацията, където военната организация и терминология оформяха живота и мислите на всички от Генералния президент надолу, Стив не можеше да даде пълно описание на онова, което беше видял и почувствал по време на пътуванията си.

Срещата с Клиъруотър беше променила всичко това и той осъзнаваше, че в този момент между Кадилак и него стои споменът за нея: невидим и въпреки това осезаем и смущаващ, сякаш тя физически присъстваше в стаята.

Кадилак отвори една плъзгаща се стена и се видяха няколко полици. Той взе една порцеланова бутилка със саке и две малки гледжосани купички, остави купичките на чертожната маса, напълни ги сръчно и посочи на Стив да вземе едната.

Вдигнаха купичките.

— За старите времена — каза Кадилак. Гласът и лицето му не показваха дали ги счита за добри, или лоши, но той гаврътна съдържанието на купичката на един дъх — може би това беше признак, че се нуждае от нещо да потисне болката или да си даде допълнителен кураж за срещата с неочаквания посетител.

Стив помнеше как езикът му се беше развързал от сакето, изпито с Нобуро, и пи внимателно и бавно; опитваше се да разгадае своя съперник. Не беше очаквал среща с Кадилак толкова рано и по този начин и не беше съвсем сигурен как да се държи.

Кадилак пак напълни купичката си, затвори бутилката и отпи друга голяма глътка.

— И така… какво те води насам?

Стив възприе същото безразлично държане.

— О, различни неща. Нося ти съобщение от Мистър Сноу. — Видя, че очите на Кадилак трепнаха при споменаването на името на учителя. Гузно съзнание, нежно чувство, забравено чувство на лоялност — нямаше значение. Беше слабо място в неговата отбрана, което можеше да се използва.

— Той ли те изпрати тук?

— Не точно. Той се разтревожи за теб. Когато откри, че не се връщаш с корабите…