Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 156

— Нейлър.

— Да. Нейлър. Във всеки случай той се съгласи да ми помогне… при условие да го науча да лети.

— Обзалагам се, че оценителите са били страшно доволни да чуят това.

— Не им казах. Но те все пак научиха. Работата е там, че освен че е нормален, без отличителните знаци на мют, той е и летописец…

— А те са най-умните.

Стив кимна.

— Той обаче не е само умен. Той владее и мютска магия, за която си чувала, но в която сигурно не вярваш. Не искай да ти обясня как се прави, но ако го научиш нещо, той може да изсмуче всичко от ума ти като сифон.

— По дяволите!

— Моите чувства са същите. За щастие във Федерацията още никой не знае за това. Ако знаеха, още да съм на нива А. Но след като прекарах три месеца сред каналните мръсотии, някаква висока жица ми даде възможност да оправя нещата…

— Иначе щяха да посегнат на малката ти сестричка, така ли?

Стив разпери ръце.

— Трябваше да го направя, Джоди.

Тя кимна тъжно.

— Добре, да приемем, че ти вярвам… но какво сега?

— Трябва да намеря някакъв начин да измъкна този мют оттук и да го върна у дома цял. С приятелката му. Двамата са тук.

— Звучи интересно. И планираш да направиш това самичък?

— Не. Надявам се ти да ми помогнеш. В името на старата ни дружба.

Джоди присви очи.

— Ама… ти наистина си много нахално копеле.

— Знам. Вече ми го каза. Но хайде да престанем да се преструваме. Ти не заслужаваш повече от мен да си тук. Ти не си нарушител, Джоди, ти си планерист. Ако бандата на Малоун не те беше намерила, ти щеше да се върнеш у дома… със счупена ръка и прочие. — Стив погледна през рамо към приближаващите спасители. — Виж, просто помисли по това. А междувременно защо не се престориш на припаднала, а аз ще се преструвам, че те свестявам, за да изглежда, че върша нещо полезно.

— Имам чувството, че ще дойде време да съжалявам за това.

Стив я дари с една от неотразимите си усмивки.

— Какво ще изгубиш? Ако идеята не ти хареса, винаги можеш да ме предадеш. В ръцете съм ти.

— Прав си… — Джоди се олюля и се свлече.

Стив клекна над нея и докато я пляскаше, прошепна:

— Довери ми се. Ако успеем, и двамата ще бъдем герои.

— Не мога да остана дълго — каза Стив.

— Не се тревожи, оправих нещата. — Кадилак го поведе в своя така наречен „кабинет“. — Уредих всичко с началника. Той изпрати един от нашите мюти до пощенската станция в Уа-сейса със съобщение, че си задържан. — Кадилак се усмихна. — Ти предлагаш безценна помощ при една злополука и сега отговаряш на въпроси, които могат да помогнат да открием какво не е било както трябва. Така че се успокой. — Той посочи с ръка наоколо. — Какво ще кажеш?

Стив се огледа. Плъзгащи се паравани позволяваха да се види добре поддържана трева и най-различни цветя и храсти, които заобикаляха жилището на Кадилак. Подът, на който стояха по чорапи, беше покрит с вездесъщите татами — сламени рогозки, които майсторите на желязо произвеждаха в огромни количества и с които търгуваха с мютите. Тясна, повдигната част на пода на едната страна на стаята беше пригодена за склад.