Читать «Скрити тайни» онлайн - страница 92
Нора Робъртс
— Оставете малко въздух на това момче! — нареди Колийн и разбута племенници и племеннички също като кралица, която минава през тълпата. Огледа Натаниъл. — Добре са те подредили, а?
— Да, госпожо.
Очите й излъчваха мъдрост.
— Дюмонт — прошепна тя толкова тихо, че само той я чу.
Натаниъл се намръщи.
— Познахте от първия път.
Колийн погледна Коко.
— Струва ми се, че си в способни ръце. Трябва да се обадя по телефона. — Тя се усмихна злобно. Колко е хубаво да имаш връзки, каза си, докато потропваше с бастуна. С тяхна помощ щеше да навре Бахстър Дюмонт в миша дупка и да се убеди, че възходящата му кариера ще претърпи окончателен и твърде неприятен крах.
Никой не можеше да си позволява и с пръст да докосне семейството на Колийн Калхун.
Натаниъл остана загледан след Колийн, а след това глътна хапчето, което Коко му подаде. Движението изпрати режеща болка отстрани.
— Хайде да свалим тази риза. — Коко се стараеше да звучи весело и закачливо, докато разрязваше ризата му с кухненската ножица. Мърморенето спря, когато се видя израненото тяло на Натаниъл.
— О! — Очите на Коко се напълниха със сълзи. — Мили Боже!
— Я не лигави момчето. — Холандеца влезе, стиснал две бутилки в ръка. Уиски и мехлем. Щом погледна Натаниъл, стисна зъби толкова силно, че усети болка, но се постара гласът му да прозвучи отново небрежно. — Той да не ти е бебе. Я пийни от това, Капитане.
— Току-що изпи едно хапче — започни Коко.
— Пий — повтори Холандеца.
Натаниъл се намръщи, когато уискито парна сцепената устна. Но пък успя да притъпи много други болки.
— Благодаря.
— Я се виж, бе. — Холандеца изсумтя и натопи парче плат в мехлема. — Оста’ил си им се да те пресоват като градско конте.
— Бяха двама — измърмори Натаниъл.
— И к’во от т’ва. — Холандеца нежно мажеше натъртванията. — Съвсем си се разкиснал, щом не можещ да се оправиш с двама.
— Добре им сритах задниците. — Само за опит младият мъж опипа зъбите си с език. Боляха, наистина, ала поне не се клатеха.
— Добре, че поне това си направил — отвърна другият, без да крие гордостта в гласа си. — Да те ограбят ли се опитаха?
Низаниъл стрелна с поглед Меган.
— Не.
— Ребрата ти са натъртени. — Без да обръща внимание на ругатнята на болния. Холандеца продължи да маже, докато не остана доволен. — Не са и спукани. — Клекна и погледа Натаниъл в очите. — Припадна ли?
— Май да. — Беше болезнено признание — За минута.
— Да ти е замъглен погледът?
— Не, докторе. Вече не.
— Не ми се прави на умник. Колко са тук? — Той вдигна два дебели пръста.
— Осемдесет и седем. — Искаше му се отново да надигне уискито, но Коко го помести.
— Няма да пие повече, след като съм му дала хапче.
— Тия женски си въобразяват, че всичко знаят. — Холандеца обаче я погледна, изпълнен с увереност в компетентността й. — Сега трябва да си легнеш. Една гореща вана и после хладни чаршафи. Искаш ли да те пренеса?