Читать «Скрити тайни» онлайн - страница 90

— Дай ми една минутка — каза той, без да има предвид когото и да било, а стаята застана пол странен ъгъл пред погледа му. — По дяволите — прошепна Нейт и изгуби съзнание.

Доги го близна, опита се да го побутне с нос, след това приседна на задните си крака, прибра опашка и зачака. Само че миризмата на кръв го подтикна към действие. След няколко минути се изправи и излезе някъде.

Натаниъл тъкмо идваше на себе си, когато чу, че някой приближава. Опита се да стане, но сега всички удари, които не бе забелязал по време на боя, си казаха своето. Знаеше, че ако се върнат, щяха да го смачкат, без да им мигне окото.

— Човек зад борда — обяви Бърди и Натаниъл му изсъска раздразнено.

Холт спря на прага и изруга цветисто.

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — В следващия момент клекна до Натаниъл и му помогна да се изправи.

— Някакви двама. — Прекалено слаб и немощен, за да се засрами, Натаниъл се облегна на Холт. Стана му ясно, че се нуждае от нещо повече от аспирин.

— Да не би да си се върнал и да си ги заварил, когато са обирали къщата?

— Не. Отбиха се, за да ме смелят на кайма.

— По всичко личи, че добре са си свършили работата. — Холт изчака Натаниъл да си поеме дъх и да запази равновесие. — А случайно споменаха ли защо?

— Да. — Той размърда болезнено челюстта си и пред очите му се появиха кръгове. — Било им е платено. С комплименти от Дюмонт.

Холт отново изруга. Приятелят му бе пребит, изранен, потънал в кръв, а дрехите разкъсани. По всичко личеше, че бе закъснял и можеше само да позакърпи нещата.

— Добре ли ги видя?

— Да, достатъчно добре. Изритах ги да си вървят в Бостън с едно небрежно съобщение за Дюмонт.

Холт наполовина носеше Натаниъл към вратата, ала спря и отново го огледа.

— Искаш да кажеш, че си в този вид, но все пак си ги победил? — Натаниъл изръмжа. — Трябваше и сам да се сетя. — Това поразвесели Холт. — Сега обаче трябва да те закарам в болницата.

— Не. — Нямаше намерение да достави подобно удоволствие на Дюмонт. — Копелето гадно им е обещал бонус, ако ме вкарат в болница.

— Значи това отпада — отвърна Холт, веднага влязъл в положението на приятеля си. — Тогава ни трябва само лекар.

— Не е чак толкова зле. Нямам нищо счупено. — Той опипа нетърпимо болезнените ребра. — Според мен няма. Трябва ми само малко лед.

— Да бе, как ли пък не. — Въпреки всичко Холт бе мъж и добре разбираше нежеланието на Нейт да го преглежда лекар. — Значи остава следващата спирка. — Той внимателно настани Натаниъл в колата. — Внимателно, войнико.

— И да искам, не мога иначе.

С щракване на пръсти Холт посочи на Доги колата.

— Чакай само минутка да звънна на Сузана и да й кажа какво става.

— И да нахраниш птицата.

Натаниъл бе някъде на границата между болката и състояние на пълно изтръпване, когато Холт се върна.

— Ти как разбра да дойдеш?

— Кучето ти. — Холт запали колата и подкара възможно най-внимателно. — Направи се на Ласи.

— А стига, бе! — Впечатленият Нейт се опита да се пресегна назад, за да погали Доги по главата. — Страхотно куче, а?