Читать «Скрити тайни» онлайн - страница 83

Всичките му нови лели му позволяваха да играе игри с тях, а понякога, когато беше особено внимателен, дори можеше да подържи някое от бебетата.

Това за Кевин бе направо страхотно.

А тук бе и Натаниъл. Той погледна крадешком как мъжът, седнал до него, управлява с уверена ръка колата по лъкатушещия път нагоре към Кулите. Кевин бе решил, че Натаниъл разбира от всичко. Имаше големи мускули и татуировка и почти винаги миришеше на море.

Когато застанеше на кърмата на големия кораб за туристическите пътувания и очите му се присвиеха срещу слънцето, докато стискаше с едрите си ръце руля, той бе истинското въплъщение на герой за детето.

— Може би… — Кевин замълча и Натаниъл го погледна.

— Може би какво, приятелю?

— Може би пак ще дойда с теб някой път — избъбри Кевин. — Тогава няма да задавам толкова много въпроси и няма да ти се пречкам.

Нима има мъж на този свят, който би устоял на такова сладко дете, зачуди се Натаниъл. Спря колата пред входа, оставен специално за семейството.

— Готов съм да те взема на борда, когато кажеш. — Той перна с пръст козирката на капитанската шапка, която небрежно бе нахлупил на главата на Кевин. — И ти позволявам да задаваш колкото въпроси ти дойдат наум.

— Наистина ли? — Кевин побутна козирката назад, за да вижда по-добре.

— Наистина.

— Благодаря! — Кевин се хвърли на врата му така спонтанно, че Натаниъл усети как сърцето му прелива от обич. — Трябва да кажа на мама. Ти ще дойдеш ли?

— Да. — Задържа момченцето още миг и едва тогава го пусна.

— Хайде, идвай. — Изпълнен с нетърпение, Кевин изскочи от колата и хукна по стълбите. Отвори вратата със замах. — Мамо! Върнах се!

— Боже, какво тихо, възпитано дете — започна Меган и излезе в коридора от хола. — Това сигурно е моят Кевин.

Малкият се изкиска, метна се към нея и се надигна на пръсти, за да види бебето, което тя бе гушнала.

— Това Бианка ли е?

— Лилия.

Кевин се намръщи и огледа отново бебето.

— Как успяваш да ги различиш? На мен ми изглеждат еднакви.

— Това е майчиното око — измърмори тя и се наведе, за да го целуне. — А ти къде беше, моряче?

— Ходихме навътре, много навътре в океана, и се върнахме и после пак ходихме. Видяхме девет кита. Едното беше нещо като бебе. Когато се съберат заедно, на китовете им се казва стадо, не е пасаж като другите риби.

— Наистина ли?

— А Нейт ми позволи да направя завой и да надуя сирената и аз му помогнах да начертае курса. А пък онзи мъж на втората палуба повръща през всичкото време, но на мен нищо ми нямаше, защото морето ми се отразява добре. А пък Нейт каза, че мога пак да отида с него, нали може?

Деветте години майчинство бяха научили Меган да следи безсистемния поток информация с пълна точност.

— Може.

— А ти знаеше ли, че китовете имат само един партньор за цял живот и те всъщност не са риби, въпреки че живеят във водата? Те са млекопитаещи, също като нас, и слоновете, и кучетата, и трябва да дишат. Затова излизат на повърхността и изригват гейзери вода.