Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 306

Друго Присъствие, сериозно и сиво, чакаше там и го пое. После го пое в себе си. И въздъхна с нещо подобно на облекчение, или на запълване, или на равновесие. „Мисля, че е било кръвта на бог“. Разляна, омърсена, изтеглена отново, пречистена и върната най-после…

„Не разбирам. Иста ли е грешала? Аз ли не преброих правилно смъртите си?“

Богинята се засмя.

„Помисли пак…“

Сетне необозримото синьо Присъствие се отля през него от света, като река, която трещи над водопад. Красотата на триумфална музика, която той знаеше, че никога не ще успее да си спомни напълно, докато не се озове отново в царството й, пропука сърцето му. Огромната цепнатина се затвори. Изцерена. Запечатана.

И, съвсем внезапно, всичко това изчезна.

Хрущенето, когато коленете му се удариха в каменните плочи, беше първото от възвръщащите му се усещания. С отчаяно усилие той се надигна, но така, че да не размърда забитото в плътта му острие. Дръжката и една педя от сивото острие висяха под сведения му поглед, забити под остър, закривен ъгъл малко под и вляво от пъпа му. Върха на меча усещаше вдясно от гръбнака си и по-високо. Дойде и болката. Когато си пое първия накъсан дъх, оръжието леко потрепна. Вонята на опърлена плът нахлу в ноздрите му, смесена с небесен парфюм като от пролетни цветя. Казарил потрепери от шока, ставаше му много студено. Опита се да стои съвсем неподвижно.

Напушваше го почти истеричен смях. Щеше да го заболи обаче. Още повече…

Миризмата на опърлено месо не идваше само от него. Ди Жиронал лежеше почти в краката му. Казарил беше виждал обгорели трупове, но досега не беше виждал труп, който да е изгорял отвътре навън. Косата и дрехите на канцлера димяха, но скоро димът се разсея, без да се разгори огън.

Казарил не можеше да откъсне очи от едно камъче, което лежеше на плочите до коляното му. Беше толкова плътно. Толково държеливо. Боговете не можеха да повдигнат и перце дори, докато той, един нищо и никакъв човек, можеше да вземе този древен, непроменлив предмет и да го сложи където пожелае, дори в джоба си. Зачуди се защо никога не беше оценявал упоритата преданост на материята. Едно изсъхнало листо лежеше малко по-нататък, още по-удивително в своята сложност. Материята изобретяваше толкова много форми, а после отиваше дори по-нататък, раждайки красота, която не беше от нейното естество — умове и души, които се отделяха от нея като мелодия от инструмент… за боговете материята беше нещо изумително. Материята помнеше себе си толкова ясно. Нямаше представа защо не го е забелязвал преди. Собствената му трепереща ръка беше чудо, чудо беше и мечът от закалена стомана в корема му, чудо бяха и портокаловите дръвчета в саксиите — една се беше преобърнала и лежеше прекрасно напукана, разпиляла част от пръстта си — саксиите също бяха чудо, и птичите песни, които посрещаха утрото, и водата… вода! Богове пет, вода! — във фонтана, и утринната светлина, която бавно превземаше небето…