Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 308

— Тъпите копелета пак ми счупиха ръката. Той е пострадал лошо. Какво става навън?

— Ди Баошия прегрупира хората си и успя да изтика нападателите извън двореца. В момента цари голямо объркване, но останалите, изглежда, отстъпват през града и се опитват да се доберат до храма.

— За да го нападнат? — стреснато попита ди Самбюер и отново се опита да стане.

— Не. За да се предадат на въоръжени мъже, които няма да се опитат да ги разкъсат на парчета. Изглежда, че всички граждани на Тарион са излезли по улиците да ги гонят. Най-опасни са жените. Триста дяволи — повтори той, впил поглед в димящия труп на ди Жиронал, — един шалионски войник крещеше несвързано, че видял как ди Жиронал го ударил гръм от ясно небе, задето обидил боговете, като започнал битка в Деня на Дъщерята. А аз не му повярвах.

— И аз го видях, с очите си — каза ди Самбюер. — Чу се ужасен трясък. Дори не му остана време да изкрещи.

Ди Тажил извлече трупа по-встрани и коленичи пред Казарил, като местеше уплашено поглед от прободения му корем към лицето му.

— Лорд Казарил, трябва да се опитаме да извадим този меч от вас. И по-добре да го направим веднага.

— Не… чакай… — Веднъж Казарил беше видял един пронизан със стрела човек, който живя час и половина, преди да му извадят стрелата, а когато я извадиха, кръвта му швирна силно и той умря за минути. — Първо искам да видя лейди Бетриз.

— Милорд, не може да седите така с меч в корема!

— Е — разсъдливо рече Казарил, — със сигурност не мога да се движа… — От усилието да говори се задъхваше. Трепереше и му беше много студено. Но пулсиращата болка не беше толкова силна, колкото беше очаквал, може би защото успяваше да не мърда. Стига да стоеше съвсем неподвижен, болката не беше много по-силна от тази, която му беше причинявал Дондо.

Други мъже нахлуха в двора. Несвързано бръщолевене, шум и викове на болка откъм ранените се плискаха между стените, истории се повтаряха и преповтаряха на висок глас. Казарил беше глух за всички тях, зает отново да съзерцава своето камъче. Чудеше се откъде ли е дошло, как ли се е озовало тук. Какво е било преди да стане камъче. Скала? Планина? Къде? Колко години? Камъчето изпълваше мислите му. А щом едно камъче можеше да изпълни мислите му, какво би могла да направи една планина? Боговете обемаха планини в мислите си, както и всичко останало, всичкото наведнъж. Всичко и със същото внимание, което той отделяше на едно-единствено нещо. Беше го видял, през очите на Дамата. Ако беше продължило по-дълго от онзи безкрайно кратък миг, душата му сигурно щеше да се пръсне. Дори и в онзи миг се беше почувствал странно разтегнат. Беше ли онова зърване дар, или просто случайност?

— Казарил?

Треперещ глас, гласът, който беше чакал. Вдигна очи. Ако камъчето беше удивително, лицето на Бетриз беше великолепно. Само формата на носа й можеше да го държи запленен часове. Той моментално заряза камъчето и се посвети на това по-добро забавление. Но вода се засъбира трептяща в кафявите й очи, а лицето й се отцеди от цветовете си. Това не беше редно. А най-лошото беше, че трапчинките й се бяха скрили някъде.