Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 305

От повърхността под него мехурчета душецвят извираха едно по едно и се понасяха във вихрен танц, стотици, хиляди, като големи дъждовни капки, които валят нагоре… „Това са умиращите, които се изливат през процепите на света в това място“. Души, заченати от материята, умиращи в това странно ново раждане. „Твърде много, твърде много, твърде много…“ Умът му не можеше да обхване цялото и образите се отделиха от него като вода, която изтича през пръстите.

Някога си беше представял Пролетната дама като приятна и мила млада жена, когато самият той беше много млад и представите му за нещата — много смътни. Свещените и Ордол не бяха доразвили много представата му, бяха прибавили към изградения вече образ само безсмъртие и достолепност. Този всеобемащ Мозък слушаше всеки вик и песен по света едновременно. Тя гледаше как душите се издигат по спирали нагоре в цялата им ужасна и сложна красота, гледаше ги с доволството на градинар, който вдишва уханието на цветята си. И сега този Мозък насочи цялото си внимание към Казарил.

Казарил се стопи и тя го пое в събраните си на чашка шепи. Помисли си, че го пие, отделяйки го от болезнената връзка с братята ди Жиронал и демона, които се изстреляха другаде. После тя го издуха през устните си навън и надолу във все по-тясна спирала през огромния процеп в света, който беше неговата смърт, и оттам обратно в тялото му. Мечът на ди Жиронал тъкмо пронизваше гърба му. Кръв разцъфна около металния връх като роза.

„А сега — на работа — прошепна му Дамата. — Отвори се за мен, скъпи мой Казарил“.

„Може ли да гледам?“, попита той треперливо.

„Което можеш да понесеш, е позволено“.

Той се отпусна назад в ленива отмала, докато богинята протичаше през него в света. Устните му се извиха в усмивка или поне понечиха — материалното му тяло се движеше също толкова бавно като телата на другите хора в двора. Изглежда, беше на път да се отпусне на колене. Трупът на ди Жиронал още не беше довършил падането си върху каменните плочи, макар че мъртвата му ръка беше пуснала вече дръжката на меча. Ди Самбюер се повдигаше на здравата си ръка, устата му се отваряше за вик, който все някога щеше да се оформи в едно уплашено: „Казарил!“. Някои от мъжете се хвърляха по очи на земята. Други започваха да тичат.

Богинята пое в ръцете си проклятието над Шалион като проточило се валмо от плътна черна вълна. Вдигна го от Изел и Бергон, някъде по улиците на Тарион. От Иста във Валенда. От Сара в Кардегос. От цялата земя на Шалион, от планините, реките и равнините. Казарил не можа да усети Орико в тъмната мъгла. Дамата го заплете и го промуши обратно през Казарил. Докато то се гърчеше през него към царството отвъд, тъмнината му започна да се отлюспва и в един момент Казарил вече не знаеше нишка ли е, или поток от бистра, чиста вода, или вино, или нещо още по-прекрасно.