Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 304

— Венчана? — изръмжа ди Жиронал. — Овдовяла, щом се налага. Тя е луда предателка, ибрийска курва, и прокълната на всичкото отгоре. Няма да го бъде! — Той отново се обърна към стълбите.

— Ти си курвата, Марту! Ти продаде Готоргет за рокнарийските пари, които аз отказах, а мен ме продаде на галерите, за да ми запушиш устата! — Казарил местеше трескаво поглед по лицата на разколебаните войници. „Петдесет и пет, петдесет и шест, петдесет и седем…“ — Този лъжец продава собствените си хора. Следвайте го и рискувате да ви предаде в мига, в който надуши печалба!

Ди Жиронал се обърна отново и изтегли меча си.

— Ще ти запуша устата, нещастен глупак такъв! Изправете го.

„Чакай, не…“

Двамата мъже, които го държаха, се отместиха леко встрани и очите им се ококориха, когато ди Жиронал тръгна към тях, засилвайки се за мощен съсичащ удар с две ръце.

— Милорд, това е убийство — поколеба се мъжът, който държеше Казарил за лявата ръка. Обезглавяващата дъга би покосила и двамата войници, така че ди Жиронал промени удара си в последния момент, като сведе меча си ниско и връхлетя с цялата тежест на гнева си.

Стоманата прониза копринения брокат, кожата и мускулите, и заседна в корема на Казарил, чиито крака за малко да се отделят от земята, такава беше силата на удара.

Звуците замлъкнаха. Мечът се плъзгаше през него бавно като перла в мед и също толкова безболезнено. Червеното лице на ди Жиронал беше застинало в зяпнала маска на ярост. От двете страни на Казарил, пазачите му се превиха и изтъняха в перспектива, устите им бяха отворени във викове на уплах, които така и не прозвучаха.

С победоносен крясък, който чу само Казарил, демонът на смъртта се стрелна нагоре по острието на меча, което се нажежи червено след него, и се мушна в ръката на ди Жиронал. С гневен писък черна лепкава течност, като сироп, каквото представляваше Дондо сега, се ливна след него. Пукащи синьо-бели искрици се завихриха сякаш от нищото около ръката на ди Жиронал, увиха я като лоза, а после плъпнаха по цялото му тяло. Бавно, главата му се килна назад и бял огън изригна из устата му, докато смъртта му изкореняваше душата. Косата му се изправи, очите му се изцъклиха. Мечът му продължи да се впива под падащата му тежест и плътта на Казарил около него засъска. Бяло, черно и червено се завихриха заедно, сплетени едно в друго, после отлетяха в ничия посока. Възприятията на Казарил бяха повлечени от беснеещата опашка на циклона, засмукани извън тялото му като издигаща се димна колона. Три смърти и един демон, всичките в едно. Всички в едно се ливнаха в някакво синьо Присъствие…

Умът на Казарил експлодира.

Отваряше се навън, и още навън, и още повече навън, докато целият свят не се ширна под него, сякаш го гледаше от върха на висока планина. Но не царството на материята гледаше той. Това беше пейзаж от духовна субстанция; цветове, които не можеше да назове, ярки до болка, го понесоха на прекрасните си, бурни вълни. Чуваше шепота на всички умове по света, въздишки като вятър в гора — стига да можеше човек да различи, едновременно и поотделно, песента на всяко листо. И всички викове на болка и скръб по света. И на радост и срам. И на надежда, и отчаяние, и амбиция… Хиляди хиляди мигове от хиляди хиляди животи се изляха през неговата разтягаща се душа.