Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 302

Някъде откъм двореца мъжки вик разцепи въздуха и секна внезапно. Жена изпищя.

27.

Казарил опря ръка на плочите, оттласна се да се изправи и отметна плаща си да освободи дръжката на меча. Навсякъде около него хората ставаха и се оглеждаха разтревожено.

— Ди Тажил. — Бергон дада знак на ибрийския си приближен. — Иди да видиш.

Ди Тажил кимна и се затича по посока на виковете.

Ди Самбюер, чиято дясна ръка още беше в шина, свиваше и отпускаше левия си юмрук, после освободи несръчно дръжката на меча си и закрачи след него.

— Трябва да залостим портите.

Казарил плъзна поглед по двора и по облицованата с плочи арка. Портите й от декоративно ковано желязо се залюляха широко отворени след ди Тажил. Имаше ли и друг вход към двора?

— Царевна, царевич, Бетриз, не бива да оставате тук, дворът е като капан. — Хукна след ди Самбюер, сърцето му се блъскаше в гърдите още преди да затича. Ако успееше да ги изведе оттук, преди…

Паникьосан паж влетя през портите тъкмо когато ди Самбюер вече се приближаваше към арката.

— Милорди, помогнете! Въоръжени мъже нахлуха в двореца! — И погледна уплашено през рамо.

„Ето ги и тях“. Двама мъже с голи мечове влетяха по петите на пажа. Ди Самбюер, който се опитваше да затвори портата с меча в лявата си ръка, едва успя да се наведе под първия удар. Миг след това Казарил ги нападна. Първият му замах пое цялата тежест на тялото му и противникът му го парира с трясък, който проехтя из целия двор.

— Тръгвайте! — изкрещя Казарил през рамо. — По покривите, ако трябва! — Щеше ли да може Изел да се катери с официалната си рокля? Не можа да погледне дали са го чули, защото противникът му се съвзе и премина в атака. Наемниците, войниците или каквито там бяха, носеха обикновени дрехи без опознавателни цветове или знаци, без съмнение да се промъкват по-лесно в града на малки групи, смесвайки се с празнуващото множество.

Ди Самбюер рани противника си. Силен ответен удар попадна върху счупената му ръка, той пребледня и падна назад с приглушен вик. Още един войник се появи иззад ъгъла и хукна към арката. Носеше баошианските цветове, зелено и черно, и за миг Казарил се обнадежди. Докато не го позна — беше подкупеният капитан на Теидез, който очевидно беше натрупал нов опит в предателството.

Баошианският капитан се озъби хищно, когато видя Казарил, и стисна с мрачна решителност меча си. Казарил нямаше нито необходимото пространство, нито свободна ръка, за да се опита отново да захлопне портата пред тях, а и противникът на ди Самбюер почти я затискаше с тялото си. Не смееше да отстъпи назад. Тясната арка ги принуждаваше да го нападат един по един и по-благоприятно разположение на силите едва ли щеше да му се падне този ден. Ръката му започваше да тръпне от сблъсъка на стоманата, а червата му отново се гърчеха в спазми. Но с всеки хъхрещ дъх, който се откъсваше от дробовете му, той купуваше още една крачка и още един миг за бягството на Бергон, Изел и Бетриз. Една крачка, две крачки, пет крачки… Къде беше ди Тажил? Девет крачки, единайсет, петнайсет… Още колко ли мъже идваха след тези тук? Острието му отсече парче от челюстта на първия му противник и той се дръпна назад с вик на болка, но това само подсигури на капитана по-добър ъгъл за нападение. Още носеше зеления пръстен на Дондо. Камъкът проблясваше при всяко движение на меча. Четирийсет крачки. Петдесет…