Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 301

И ако една смърт разкъсваше малка дупчица в света, която ще зарасне бързо, какво ли е необходимо, за да се разкъса по-голяма дупка? Не някаква си задна вратичка, през която да се промушиш, а широк прорез, подсигурен от мини и окопи, през който да прелеят свещени армии?

„Ако умре бог, каква ли дупка ще се разкъса между земята и рая?“ Какво всъщност представляваше проклятието-благословия на Златния генерал, това нещо от другата страна, захвърлено в изгнание от тази? Що за портал беше отворил за себе си рокнарийският гений, що за канал е бил…

Подутият корем на Казарил се сгърчи от болезнен спазъм и той се претърколи на една страна, за да не го притиска. „Понастоящем аз съм едно крайно необичайно вместилище“. Двама изгнаници от света на духовете бяха уловени в капана на плътта му. Демонът, чието място изобщо не беше тук, и Дондо, който трябваше да е напуснал света на живите, но беше останал, задържан от неизплатените си грехове. Дондо не копнееше да се яви пред боговете. Дондо беше съсирек от своеволие, оловна запушалка, която ровеше из тялото му с нокти като куки от стомана. Ако не беше Дондо, той можеше да избяга.

„Мога ли?“

Представи си го… да предположим, че тази смъртоносна котва внезапно и — ха! — по някакво чудо бъдеше премахната. Би могъл да избяга… но тогава никога не би разбрал какво е можел да направи. „А, Казарил. Ако беше издържал още един ден, още една миля, можеше да спаси света. Но той се предаде само час преди развръзката…“ Виж, това беше проклятие, пред което низвергнатите духове изглеждаха като невинно, пък макар и чудато забавление. Цял един живот… или вечност?… в който да се пита „Какво, ако бях…?“.

Единственият начин да узнае със сигурност беше да измине целия път до самоунищожението си.

„Богове пет, със сигурност съм се побъркал. Сигурно бих докуцукал чак до ада на Копелето, за да задоволя проклетото си любопитство“.

Чуваше дишането на хората около себе си, някоя дреха прошумоляваше от време на време. Фонтанът клокочеше тихо. Звуците го успокояваха. Чувстваше се много сам, но поне беше сам в приятна компания.

„Добре дошъл в занятието на светците, Казарил. По благословията на боговете ти се дава да приютиш в тялото си чудеса! Уловката е, че не ти се дава правото да избираш какви да са чудесата…“

Бетриз го беше разбрала точно на обратно. Работата не беше да щурмуваш рая. А да оставиш рая да щурмува теб. Можеше ли един стар специалист по обсадите да се научи да се предава, да отваря портите си?

„Във вашите ръце, властелини на светлината, поставям душата си. Направете, каквото е нужно, за да поправите света. Аз съм на вашите услуги“.

Небето изсветляваше, обръщаше се от сивото на Татко Зима към нежното синьо на Дъщерята. В прибуления от сенки двор Казарил виждаше как силуетите на околните се обливат в оттенъци и се запълват със светлия дар на цветовете. Уханието на портокаловите дръвчета тегнеше в предутринната влага, промъкваше се и по-слабият аромат на косите на Бетриз. Казарил се надигна на колене, вдървен и измръзнал.