Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 300

Сменял бил темата, обвинила го беше Бетриз, когато отговорите му се стрували прекалено трудни. Беше се опитвал да прави същото и с боговете. Но явно и тях не беше успял да заблуди.

На Иста й бил даден шанс да развали проклятието и тя се беше провалила, и провалът й, изглежда, се отнасяше до цялото нейно поколение. Подозираше, че ако и той се провали, няма да му позволят да направи кръгом и да опита отново. Щяха ли тогава Изел или Бергон, или и двамата заедно, да се превърнат в един нов Орико и да удържат потопа с цената на живота си, за да създадат шанс за следващото поколение?

„Голяма мъка ще имат с децата си“. Знаеше го, ей така, изведнъж и без капка съмнение. Целият смисъл на плановете им за мир и ред почиваше върху надеждата за един силен, светъл наследник, който да наследи и двамата. Щяха да излеят всичко от себе си, докато се опразнят, в деца пометнати, мъртви, луди, прогонени, предадени…

„Бих щурмувала рая заради теб, ако знаех къде е“.

Той знаеше къде е. Беше от другата страна на всеки човек, на всяко живо същество, толкова близо, колкото обратната страна на монета, като външната страна на врата. Всяка душа беше потенциален портал за боговете. „Какво ли би станало, ако всички се отворим едновременно?“ Щеше ли светът да плувне в чудеса, а небесата да се опразнят? Внезапно му хрумна, че светците са нещо като напоителната система на боговете, като онази край Загосур — ефективно и грижливо отваряне и затваряне на шлюзове, което да достави на всяка душа-ферма необходимото й количество благодат. Само дето го усещаше повече като пропукана дига, удържаща разбесняло се наводнение.

Призраците бяха изгнаници от погрешната страна на границата, хора, обърнати с хастара навън. Защо не действаше в обратната посока? Какви би било да си антипризрак от плът и кръв, пуснат на воля в света на духовете? Щеше ли тогава да е невидим за повечето призраци, безсилен и объркан, както призраците бяха невидими за повечето хора?

„И щом мога да виждам душите, откъснати от телата им, защо не ги виждам, когато са все още в телесните си обвивки?“ Беше ли се опитвал всъщност? Колко хора имаше около него в момента? Затвори очи и се опита да ги съзре в мрака с вътрешното си зрение. Сетивата му все така бяха объркани от материята. Някъде във външния кръг от килимчета някой захърка, после изгрухтя стреснато, когато ухиленият му съсед го смушка с лакът. Ако действаше по този начин, щеше да е като да погледне през прозорец към рая.

Ако боговете виждаха душите на хората, но не и телата им, огледално на хората, които виждаха телата, но не и душите, това би обяснило защо боговете са толкова небрежни към неща като външния вид и другите телесни функции. Като болката? Болката илюзия ли беше, от гледната точка на боговете? Може би раят не беше място, а просто различен ъгъл на погледа, различна височина, перспектива.

„И в мига на смъртта ние се приплъзваме изцяло през този процеп. Губим котвата, която ни държи в материалното и печелим… какво?“ Смъртта разкъсваше дупка между световете.