Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 285

— Тя е чудесно момиче.

Бетриз кимна.

— Но когато разбрахме, че хората на канцлера идват да я отведат в Кардегос, Изел моментално реши, че трябва да избяга от Валенда. Защото успееше ли да я затвори в покоите й там, той можеше преспокойно да разправя каквито истории му скимнат за поведението й и кой би могъл да ги отрече? Току-виж убедил провинкарите да одобрят удължаване на регентството му за неопределен период, поради неспособността на бедното лудо момиче да управлява страната, без дори да му се налага да извади оръжие. — Тя си пое дъх. — Затова не посмя да отвори дума за проклятието.

— Разбирам. Постъпила е мъдро. Е, ако е волята на боговете, скоро всичко това ще се свърши.

— На боговете и на кастилар ди Казарил.

Той размаха отрицателно ръка и отпи от чая си.

— Ди Жиронал кога разбра, че съм тръгнал за Ибра?

— Не мисля, че е заподозрял нещо, преди кортежът да пристигне във Валенда и да стане ясно, че вие не сте там. Старата провинкара каза, че бил получил сведения от шпионите си в Ибра — мисля, че отчасти това е била причината да не напусне Валенда, преди личните му войски да се струпат там, въпреки че бързаше да се върне в Кардегос, за да попречи на ди Ярин да повлияе на Орико.

— Прати наемници да ме пресрещнат на границата. Чудя се дали не е решил, че ще се върна сам, за да подготвя следващия етап на преговорите? Не мисля, че е очаквал царевич Бергон толкова скоро.

— Никой не го очакваше. Освен Изел. — Тя поглади с пръсти мекатата черна вълна на наметалото си, заметнато на коляното й. Когато отново вдигна очи към него, погледът й беше смущаващо настойчив. — Докато подлагахте на изпитание крехкото си здраве, за да спасите Изел… открихте ли как да спасите себе си?

Той помълча за миг, после каза простичко:

— Не.

— Това… това не е честно.

Той плъзна разсеяно поглед по огрения от слънцето двор, като избягваше да я поглежда в очите.

— Тази нова сграда ми харесва. Тук няма нито един призрак, между другото.

— Сменяте темата — порица го тя и смръщи чело още повече. — Често го правите, когато не искате да говорите за нещо. Едва сега си дадох сметка за това.

— Бетриз… — Той смекчи гласа си. — С теб поехме по различни пътеки в нощта, когато предизвиках смъртта на Дондо. Не мога да се върна назад. Ти ще живееш, а аз не. Не можем да продължим напред заедно, дори да… е, просто не можем, и толкова.

— Не знаеш колко време ти е отредено. Може да са седмици, месеци. Но ако един час е времето, дарено ни от боговете, толкова по-обидно е за тях да го презрем.

— Въпросът не е в недостига на време. — Той се размърда, чувстваше се дълбоко нещастен. — А в твърде многобройната компания. Помисли си за нас насаме — ти, аз, Дондо, демонът на смъртта… нима не те ужасявам? — Гласът му зазвуча почти умолително: — Уверявам те, самият аз се ужасявам от себе си!