Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 286

Тя хвърли поглед към корема му, после го отклони към двора, стиснала упорито устни.

— Не вярвам състоянието ти да е заразно. Или мислиш, че не ми достига смелост?

— Смелост никога не ти е липсвала — прошепна той.

Тя изръмжа, вперила поглед в краката си:

— Бих щурмувала рая за теб, ако знаех къде е.

— Какво, нима не си прочела книгата на Ордол, докато си помагала на Изел да шифрова писмата си? Той твърди, че и ние, и боговете съществуваме заедно и ни дели само дебелината на една сянка. Не е нужно да изминаваме никакво разстояние, за да стигнем един до друг. — „Аз виждам света им от мястото, където съм в момента“. Значи Ордол е бил прав. — Но не можеш да принудиш боговете. Което е съвсем справедливо, предполагам. И те не могат да ни наложат волята си.

— Ето, че пак го правиш. Променяш темата.

— Какво смяташ да облечеш утре? Хубава ли е роклята ти? Не е позволено да засенчваш булката, между другото.

Тя го изгледа ядосано.

Горе на галерията, лейди ди Баошия излезе от покоите на Изел, наведе се през парапета и зададе на Бетриз някакъв сложен въпрос, който според Казарил засягаше много на брой и вид различни материи. Бетриз махна в знак, че идва, и се изправи неохотно. На път към стълбите подхвърли доста остро през рамо:

— Всичко това може и да е така и ти да си обречен, както ти се иска, но ако утре падна от коня и си счупя врата, надявам се да се почувстваш като последния глупак.

— Повече от глупак — промърмори той на шумоленето от отдалечаващите й се фусти. Грейналият двор беше като размазано петно пред непослушните му очи и той ги избърса скришно и ядно с ръкав.

Сватбеният ден се зазори ясен, както се надяваха всички. Ухаещият на портокалов цвят двор беше изпълнен до дупка, когато Изел, придружена от вуйна си и Бетриз, се появи на стълбите откъм галерията. Казарил вдигна лице и примижа доволно. Камериерките бяха извършили героични подвизи от коприна и сатен и я бяха нагиздили във всички нюанси на синьото, както се полагаше на една булка. Синьото й наметало беше украсено с всичките ибрийски перли, които можеха да се намерят в Тарион и които го обточваха в бордюр със стилизирани фигурки на леопарди. Избухнаха гръмки аплодисменти, когато царевната се усмихна и заслиза по стълбите — пристъпваше малко вдървено заради тежките си одежди. Косата й грееше като река от злато под слънцето. Две момиченца, нейни братовчедки, дъщери на провинкар ди Баошия, носеха шлейфа й под нервните указания на майка си. Дори и проклятието сякаш се виеше около нея като дълга самурена роба. „Но не за дълго…“

Казарил послушно зае отреденото му място до провинкар ди Баошия и така се оказа в челото на парада, който щеше да мине пеша по виещите се улички на Тарион до храма. Някой беше извършил истински подвиг в координирането, защото процесията на младоженеца от резиденцията на марш ди Хюеста пристигна пред портата на храма едновременно с тази на булката. Царевичът беше облечен в червените и оранжеви цветове на своята възраст и пол, а от лицето му лъхаше решителност и кураж, които биха били по̀ на място, ако атакуваше вражески бастион. Пали и десетината му сподвижници от рицарския орден се бяха присъединили към групата на царевича заедно с Фойкс и Ферда, така че ибрийците да не изглеждат, а навярно и да не се чувстват, толкова превъзхождани числено. Въпреки краткото предизвестие Казарил пресметна, че повече от хиляда високопоставени гости са се стекли в кръглия централен двор на храма, а сякаш целият град се беше изсипал и обточваше в кордон улиците, по които щяха да преминат двете процесии. Празнично настроение цареше из целия град.