Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 287

Двете процесии се смесиха във вихрушка от цветове и влязоха в свещеното здание. Тарион можеше да се похвали с добри храмови певци и ентусиазираният им хор огласяше храма с песните си. Младата двойка, водена от архисвещения, влезе поред във всички дялове на храма. Коленичеха върху нови килимчета и изричаха молитви за благословия към всеки от боговете — към Дъщерята и Сина за благодарност, задето са ги водили по пътя им досега, към Майката и Бащата с надежда, че ще преминат в техните владения, когато им дойде времето.

По традиция Копелето нямаше официално място в сватбените ритуали, но всички благоразумни двойки му пращаха умиротворителен дар, за всеки случай. Казарил и ди Тажил бяха натоварени с ролята на пратениците. Получиха даровете от Бергон и Изел и заедно с малоброен, но съвестно и гласовито припяващ детски хор, тръгнаха тържествено покрай основната сграда към кулата на Копелето. Усмихнат, облечен в бяло свещен чакаше, готов да ги заведе при олтара.

Царската двойка беше принудена да заеме дрехи, пари, храна и подслон за този така важен ден, но Бергон не се беше скъпил с дара си към бога — заедно с молитвите си, ди Тажил положи на олтара и голяма кесия, пълна с ибрийско злато. Изел пращаше обещание, написано със собствената й ръка, да поеме разноските по ремонта на покрива на кулата на Копелето в Кардегос, когато седне на престола там. Казарил добави и един дар от свое име — оцапания с кръв наниз перли и по-точно онова, което беше останало от Дондовия годежен подарък след битката с разбойниците. Този прокълнат предмет беше, без никакво съмнение, точно по вкуса на Копелето, и Казарил въздъхна с облекчение, когато най-после се отърва от него.

Докато вървяха по обратния път от кулата на Копелето, след хора от деца, на които, изглежда, им беше писнало вече от строгите предписания на церемонията и чиито гласчета потреперваха нетърпеливо, Казарил хвърли поглед към множеството и затаи дъх. Имаше един мъж, на средна възраст — около него висеше смътна сивкава светлина като в зимен ден. Когато затвори очи, слабата светлина не изчезна. Погледна отново с нормалното си зрение. Мъжът беше облечен с роба в черно и сиво и носеше на рамото си червения ширит на служител в градския съвет на Тарион — вероятно съдия от по-низш ранг. Както и светец на Бащата, от по-низш ранг, също както Клара беше на Майката в Кардегос…

Мъжът се беше втренчил на свой ред в Казарил със зейнала уста и пребледняло лице. Нямаше как да поговорят тук, защото Казарил трябваше да се присъедини към церемонията в ектящия двор на храма, но Казарил реши, че при първа възможност ще разпита архисвещения за него.