Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 283

— И Наследникът на Ибра — вметна Бергон.

— Се радват да обявят, че ще положат брачните си клетви — продължи Изел — пред боговете, пред благородните ни гости от Ибра и пред хората от този град…

— В храма на Тарион по обяд вдругиден — завърши Бергон.

Присъстващите избухнаха в ръкопляскания, поздравления и радостни викове. Както и, в което Казарил не се съмняваше, в пресмятания с каква скорост би могла да се придвижи една вражеска войска. Сметката не беше трудна — не толкова бързо. Обединени и почерпили сила един от друг, двамата млади водачи биха могли при нужда да придвижат собствените си сили координирано. Щом Изел се отърсеше от проклятието, като минеше под венчило, времето щеше да е вече на тяхна страна. Всеки ден щеше да им носи нова подкрепа. Обзет от дълбоко облекчение, Казарил се отпусна на стола си като подкосен и се ухили от болзененения спазъм, свил червата му.

25.

В двореца, обзет от трескава подготовка, на следния ден Казарил се оказа единственият човек, който нямаше какво да прави. Изел беше пристигнала в Тарион кажи-речи само с дрехите на гърба си. Цялата кореспонденция на Казарил и счетоводните книги на домакинството й бяха останали в Кардегос. Когато се опита да я види и да попита с какво може да й бъде полезен, завари покоите й пълни с полуистерични камериерки, ръководени от вуйна й ди Баошия, които се щураха навън и навътре с купчини дрехи в ръце.

Изел промуши геройски глава през отвора на задушаващо количество коприна и го сгълча, зачервена от липса на въздух:

— Измина на кон повече от осемстотин мили заради мен. Върви да почиваш, Казарил. — Изпъна послушно ръка, за да й пробват ръкава. — Не, по-добре състави две писма, които писарите на вуйчо да препишат — едно до всички провинкари на Шалион и едно до всички храмови архисвещени, с които ги уведомяваме за сватбата ми. Нещо, което да могат да прочетат на хората. Ето ти една приятна задача, която няма да те умори. Когато всичките седемнайсет… не, шестнайсет…

— Седемнайсет — поправи я вуйна й някъде откъм околностите на ръката й. — Вуйчо ти ще иска да има едно за архивите. Изправѝ се.

— Когато всички са готови, отдели ги да ги подпишем с Бергон утре след сватбата и после се погрижи да бъдат изпратени. — Тя кимна решително, с което си спечели ядосаното сумтене на камериерката, която се опитваше да закарфичи яката.

Казарил се оттегли с поклон, преди да са го замерили с някоя топлийка, и се наведе за миг през парапета на галерията.

Денят беше ясен и слънчев и обещаваше пролет. Небето сияеше бледосиньо, а меката слънчева светлина обливаше новите плочи на двора, където градинари сваляха от една каруца цъфнали портокалови дръвчета в големи саксии и ги нареждаха покрай бълбукащия фонтан. Казарил повика един слуга и го прати да му изнесе някаква малка писалищна маса на слънце. И стол с мека тапицерия, защото макар повечето от тези осемстотин мили да се сливаха в спомените му, гърбът му, изглежда, ги помнеше до една. Облегна се назад, вдигна лице да го облее топлината на слънцето и се зае да съчинява изреченията си със затворени очи, после се приведе напред да ги запише. Не след дълго един писар отнесе черновите да бъдат преписани с по-четлив почерк, след което Казарил просто се облегна назад със затворени очи, точка.