Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 262

Потеглиха в приповдигнато настроение. Придружителите им явно смятаха, че им предстои страхотно и благородно приключение. Бергон беше по-трезв и замислен, което се хареса на Казарил. Той, от своя страна, се чувстваше сякаш е повел група деца към пещера с чудовища. В случая на Бергон поне не слепешката. Което беше повече, отколкото боговете бяха направили за него, мрачно си помисли Казарил. Зачуди се дали не е възможно проклятието да го подвежда и да ги води към война, вместо към спасение. И ди Жиронал сигурно не беше бил корумпиран в началото на кариерата си.

Понеже скоростта им се определяше от бавните товарни мулета, пътуването не беше толкова болезнено за изстрадалото му тяло, колкото бясната им езда към Загосур. Изкачването от крайбрежието до подножието на Зъбите на Копелето им отне цели четири дни. Там го посрещна друго писмо от Изел, написано две седмици след заминаването му от Кардегос. Пишеше, че Теидез бил погребан с необходимата тържественост във Валенда, а планът й да остане там се увенчал с успех, под претекст, че удължава визитата си по молба на покрусените си майка и баба. Ди Жиронал трябвало да се върне в Кардегос, след като пристигнал куриер с вестта, че състоянието на Орико се влошило. За жалост, оставил във Валенда не само двете си племеннички-шпионки, но и няколко роти войници, които да охраняват новата Наследница на Шалион. „Обмислям как да постъпя с тях“, пишеше Изел и от начина, по който бе избрала да се изрази, на Казарил му настръхна косата. Беше включила и лично писмо до Бергон, което Казарил му предаде неотворено. Бергон не му довери съдържанието му, но често се усмихваше, докато разлистваше страниците на Ордол, за да го разшифрова, привел глава близо до свещите в задушната им стая в крайпътния хан.

Провинкарата беше включила и свое писмо, в което съобщаваше окуражителната новина, че Изел е получила обещания за подкрепа за ибрийската й сватба не само от вуйчо си, провинкара на Баошия, но от още трима провинкари. Бергон щеше да си има защитници, когато пристигнеше.

Когато Казарил му показа писмото на провинкарата, Бергон кимна решително.

— Добре. Продължаваме.

Въпреки това им се наложи да се забавят, когато същата вечер обезкуражени пътници, минали по същия път преди тях, се върнаха в хана с новината, че проходът е затворен от снежни преспи. След като се консултира с картата и със собствените си спомени, Казарил поведе групата на север, към един по-висок и не толкова популярен сред пътниците проход, за който се говореше, че още не е затворен от снега. Отклонението им коства още един ден езда. Два от конете си разтегнаха сухожилията при изкачването. Когато наближиха вододела, марш ди Сулд, който твърдеше, че се чувства по-удобно на корабната палуба, отколкото върху конски гръб, и който от сутринта се беше умълчал, внезапно се наведе от седлото си и повърна.

Групата спря на планинската пътека. Казарил, Бергон и Ферда обсъждаха как да постъпят, а обикновено остроумният ди Сулд бъбреше смутени и обезпокоително несвързани извинения.