Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 249

— Това куче защо няма крака? — попита Фойкс: разглеждаше с кръстосани очи вдлъбнатото изображение на съществото, преди да отхапе от кексчето си.

— Това е морско куче. Има плавници вместо крака и лови риба. Излизат на колонии по брега, тук и надолу към Дартака. — Казарил позволи на прислужника да му налее съвсем малко вино, няколко глътки, отчасти от въздържание, отчасти за да не хаби виното — както и беше очаквал, едва си беше намокрил устните, когато секретарят се върна.

Поклони се по-ниско отпреди и каза:

— Последвайте ме, моля, милорд, господа.

Ферда изгълта на един дъх чашата си с тъмно ибрийско вино, а Фойкс бръсна трохите от белия си вълнен плащ. Двамата настигнаха бързо Казарил и секратаря, които поеха нагоре по някакво стълбище, оттам по малък извит каменен мост към една по-нова част на крепостта. След още няколко завоя стигнаха до висока двойна врата с резба в рокнарийски стил, изобразяваща морски животни.

Вратата се отвори и отвътре излязоха един добре облечен лорд, под ръка с друг царедворец, като първият се оплакваше:

— Но аз чаках пет дни за тази аудиенция. Що за глупост…

— Просто ще трябва да почакате още малко, милорд — рече царедворецът и го поведе по коридора, като го стискаше решително над лакътя.

Секретарят покани с поклон Казарил и братята ди Гура да влязат, след което обяви имената и длъжностите им.

Не беше тронна зала, а не толкова официална приемна, обзаведена като за работа, а не за церемонии. Широка маса, достатъчно голяма за географски карти и куп документи, заемаше единия край. На дългата стена отсреща се редяха дузина остъклени врати, през които се излизаше на обточен с бойници балкон, от който пък се откриваше гледка към пристанището и доковете, които бяха сърцето на Загосур, източникът на богатството и славата му. Сребристата морска светлина, разсеяна и бледа, обливаше стаята през многобройните прозорци и отнемаше първенството на свещите, запалени в аплици по стените.

Вътре имаше седем-осем мъже, но Казарил не се затрудни да познае Лисицата и неговия син. Прехвърлил седемдесетте, царинът на Ибра беше жилав и плешив, от червеникавата му на младини коса бяха останали само редки бели кичурчета, обрамчващи в полукръг голия му череп. Но той беше запазил енергията си и снагата му седеше изправена по младежки в тапицираното кресло, без следа от крехката чупливост на връстниците му. Високият младеж, който стоеше до него, имаше правата кестенява дартакийска коса на покойната си майка, макар да проблясваше с червеникав оттенък, когато я лизнеха лъчите на слънцето, подстригана съвсем късо, само колкото шлемът да не му убива. „Поне изглежда здрав. Добре…“ Морскозеленият му плащ беше обшит със стотици перли, като рисунъкът умело пресъздаваше люшнати от вятъра вълни и беше истинска наслада за окото, когато младежът го отметна, обръщайки се към новите посетители.

Мъжът, застанал от другата страна на Лисицата, очевидно беше канцлерът на Ибра, ако се съдеше по служебната верига на врата му. Бдителен и авторитетен на вид мъж, който — според всички източници — беше верен и старателен слуга на Лисицата, а не съперник за властта му. Отличителните знаци на друг от присъстващите мъже го определяха като морски лорд, адмирал от флотата на Ибра.