Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 237

И колко ли предаден би се чувствал, разбирайки, че онези, които са знаели истината, са я скрили от него и са го оставили да се лута безпомощен в лапите на необясним ужас?

— Ужасявах се при мисълта, че съм изложила двете си деца на тази страховита опасност. Молех се и се молех на боговете да развалят проклятието или да ми кажат как може да бъде развалено, или да пощадят невинните. После Майката на лятото дойде при мен, малко преди да родя Теидез. Не насън, не докато спях, а наяве, посред бял ден. Стоеше съвсем близо до мен, както вие сега, и аз паднах на колене. Можех да докосна робата й, ако бях посмяла. Дъхът й беше толкова уханен, като диви цветя сред летни треви. Лицето й беше толкова красиво, че очите ме заболяваха само като го погледнех, беше като да вдигнеш поглед към слънцето. Гласът й се лееше като музика.

Устните на Иста омекнаха — дори и сега покоят на онзи миг се върна като далечно ехо и погали лицето й, проблясък на красота като отражението на слънчеви лъчи върху тъмно море. Но веждите й пак се свъсиха и тя продължи разказа си, като се наведе напред и сянката стана, макар да изглеждаше невъзможно, още по-гъста и напрегната.

— Каза, че боговете искали да отнемат проклятието, защото то не принадлежало на този свят, било дар за Златния генерал, който той пропилял с лека ръка. Каза, че боговете може и да изтеглят проклятието обратно при себе си само чрез волята на човек, който би дал живота си три пъти за дома на Шалион.

Казарил се поколеба. Дори звукът на собственото му дишане изглеждаше достатъчен да удави тихия глас на царината. Но въпросът се надигна по своя воля към устните му, макар Казарил да се прокле, че говори като глупак:

— Ъъъ… едва ли ще приемат трима мъже да жертват живота си по веднъж всеки, нали?

— Не. — Устните й се извиха в същата странна, иронична усмивка, която не беше усмивка. — Виждам, че разбирате проблема.

— Аз… аз… не виждам обаче решението му. Някакъв номер ли е било това… пророчество?

Ръцете й се разтвориха за миг, сякаш не знаеше как точно да отговори, после отново започнаха да сгъват кърпичката.

— Казах на Иас. Той каза на лорд ди Лютез, разбира се. Иас споделяше всичко с ди Лютез, освен мен. Освен мен.

Казарил бе обзет от непреодолимо научно любопитство. Сега, когато двамата бяха другари по… бяха колеги светци или нещо подобно, му се стуваше лесно да говори с Иста. Лекотата беше налудничава, чудата, крехка, само да мигнеше и би се изпарила в небитието, и все пак… светец на светец и душа на душа, за този кратък миг интимността им беше по-странна и по-извисена от интимността между двама влюбени. Започваше да разбира защо Умегат се беше увличал така жадно по разговорите им.

— Какви всъщност бяха отношенията между двамата?

Тя сви рамене.

— Били са любовници още преди да се родя. Коя бях аз да ги съдя? Ди Лютез обичаше Иас. Аз обичах Иас. Иас ни обичаше и двамата. Той се опитваше толкова упорито, изстискваше и последната капка грижа от сърцето си, а трябваше да понася и товара на всичките си мъртви братя и на баща си Фонса. Беше се износил почти до смърт от усилията си да оправи нещата, а всичко отиваше на зле и все по на зле.