Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 239

— Освен репутацията му. И честта му. — Чест, която гордият ди Лютез бе ценил повече от всичко друго, дори богатството и славата си бе ценил само като външно отражение на същата тази чест.

— Бяхме изпаднали в паника, а после нямаше как да оттеглим обвинението. Мисля, че за това Иас съжаляваше най-много през месеците, които последваха. Той не пожела да опитаме отново, не искаше да потърси друг доброволец. Защото саможертвата трябваше да е доброволна, убийството нямаше да свърши работа, нужен беше човек, който да пристъпи напред по своя воля, с широко отворени очи. Иас се затвори в себе си и умря от скръб и чувство на вина… — ръцете й опънаха омачканата коприна почти до скъсване, — като ме остави с две малки деца, които не можех да защитя от това… черно… нещо… — Пое си дъх, гърдите й се надигнаха. Но не се плъзна към истерията, както се опасяваше Казарил, напрегнал мускули да скочи и да повика придворните й дами. Когато дишането й се забави, той си позволи да се отпусне отново. — А вие — накрая каза тя. — Боговете са ви докоснали?

— Да.

— Съжалявам.

Хриплив смях се отрони от устните му.

— Даа. — Разтърка врата си. Беше негов ред да се изповяда. Пред някой друг би могъл да забули истината, за да не губи време. Не и с Иста. Дължеше й тегоба за тегоба и стойност за стойност. Рана за рана. — Какви новини получихте от Кардегос за краткия годеж на Изел и смъртта на лорд Дондо ди Жиронал?

— Още не бяхме отпразнували новината, донесена от първия куриер, когато пристигна вторият — всичко изглеждаше ужасно объркано.

— Да празнувате? Годежът на четиридесетгодишен мъж с шестнайсетгодишно момиче?

Брадичката й се вирна и за миг Иста толкова много му заприлича на Изел, че Казарил затаи дъх.

— Разликата ни с Иас беше дори по-голяма.

О, да. Естествено беше да гледа по друг начин на тези неща.

— Дондо не беше Иас, милейди. Той беше покварен, непочтен, корумпиран — почти съм сигурен, че убийството на сер ди Санда тежи на неговата съвест. А може и лично да го е убил. Заговорничеше с брат си Марту да се сдобие с пълен контрол над дома Шалион, чрез Орико, Теидез… и Изел.

Ръката на Иста литна към гърлото й.

— Виждала съм Марту, преди много години, в двора. Още тогава си беше наумил да стане следващият лорд ди Лютез. Ди Лютез, най-ярката, най-благородната звезда, светила някога в двора на Шалион — Марту не беше достоен да лъска и ботушите му. Дондо не го познавам.

— И по-добре. За пръв път си имах работа с него преди години, и още тогава не беше стока. А с възрастта стана още по-лош. Изел беше отчаяна, а също и бясна, задето са й го натрапили, без да я питат. Горещо се моли на боговете да я отърват от тази омразна женитба, но боговете… не откликнаха. Направих го аз. Дебнах го цял един ден с намерението да го убия, но не можах да се приближа достатъчно. Така че се обърнах към Копелето с молитва за чудо, магия за смърт. И молбата ми беше чута.

След миг на мълчание Иста вдигна вежди и попита:

— Защо не сте мъртъв?

— Мислех, че умирам. Когато се съвзех и разбрах, че Дондо, за разлика от мен, е мъртъв, не знаех какво да мисля. Но Умегат се досети, че молитвите на Изел са били възнаградени с второ чудо и че Пролетната дама е запазила живота ми от демона на Копелето, но само временно. Светец Умегат — отначало го мислех за обикновен коняр… — Разказът му ставаше все по-объркан. Той си пое дълбоко дъх и се върна към началото, като й обясни за Умегат, за чудото на менажерията и как то бе поддържало живота на бедния Орико. — Само че Дондо, преди да умре, когато още е мислел, че ще се ожени за Изел, разказал на Теидез изопачена версия на тази история — че менажерията е черна рокнарийска магия, направена, за да навреди на Орико. И Теидез му повярвал. Преди пет дни той подбрал баошианската си стража и уби почти всички свещени животни, като по чудо не убил и светеца. Агонизиращият леопард, любимецът на Орико, го одраскал — кълна се, че беше най-обикновена драскотина! Ако си бях дал сметка… Раната се инфектира. Краят му беше… — Казарил си спомни на кого говори — …много бърз.