Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 238

Тя се поколеба и млъкна, а Казарил с ужас си помисли, че неволно е направил нещо, с което е сложил край на изповедта й. Но тя, изглежда, бе събирала… не мислите си, а кураж в сърцето си… защото продължи, още по-бавно:

— Вече не помня на кого точно му хрумна. Седяхме една нощ, тримата, след като Теидез се роди. Аз все още виждах тогава. Знаехме, че и двете ни деца са заразени с онова черно нещо, както и бедният Орико. „Спасете децата ми“, извика Иас, удари чело в масата и се разплака. „Спасете децата ми!“ И лорд ди Лютез каза: „Заради любовта, която изпитвам към теб, ще опитам. Ще жертвам живота си“.

Казарил прошепна през стегнато гърло:

— Но как, богове пет?

Главата й отскочи назад.

— Обсъждахме стотици варианти — как може да се убие един човек и после да го върнеш към живот и после пак да умре? Невъзможно, на пръв поглед. Накрая се спряхме на удавянето като най-вероятно. Нанася най-леки физически увреждания, а и се разказваха немалко истории за хора, съживени след удавяне. Ди Лютез замина в провинцията да разследва няколко такива случая, да разбере каква е тайната.

Дъхът на Казарил изскочи шумно, сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема. „Удавяне, богове!“ И най-хладнокръвно при това… сега и неговите ръце трепереха. Тя продължи, тихо и неумолимо:

— Заклехме един лечител да пази тайна и слязохме в занданите на Зангре. Ди Лютез се остави да го съблечем и да го вържем, пристегнахме ръцете и краката му, така че да не може да мърда, и го провесихме с главата надолу над един резервоар с вода. После го спуснахме. И го вдигнахме, когато спря да се гърчи…

— Беше умрял, нали? — тихо попита Казарил. — Значи обвинението в държавна измяна е било…

— Умря, наистина, но не за последен път. С огромни усилия успяхме да го съживим.

— О!

— Да, но наистина действаше! — Ръцете й се стиснаха до побеляване. — Можех да го почувствам, да го видя, като пукнатина в проклятието! Но ди Лютез… смелостта му изневери. Следващата нощ отказа да се подложи на второто потапяне. Крещеше, че се опитвам да го убия от ревност. Тогава двамата с Иас… направихме грешка.

Казарил усещаше какво ще последва. И да затвореше очи, пак щеше да го види. Насили ги да останат отворени и вперени в лицето й.

— Втория опит направихме насила. Той пищеше и плачеше… Иас се разколеба, аз извиках: „Трябва да го направим! Мисли за децата!“ Но когато го извадихме, той беше мъртъв и нито сълзите ни, нито молитвите успяха да го съживят. Иас беше сломен. Аз — отчаяна. Вътрешното зрение ми беше отнето. Боговете отвърнаха лицата си от мен…

— Значи обвинението в измяна е било фалшиво. — „Повече от фалшиво!“

— Да. Лъжа, която да прикрие греховете ни. И да обясни смъртта му. — Тя си пое шумно дъх. — Но на семейството беше позволено да наследи състоянието му — нищо не беше отнето.