Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 235

Иста седеше на една тапицирана пейчица, облечена в топли дрехи, посивялата й коса се спускаше на плитка по гърба й. Също като при Сара, мастилената сянка на проклятието висеше около нея. „Така. Излиза, че съм бил прав“.

Тя се обърна към него. Очите й се разшириха, а лицето й застина. Явно беше усетила, че самото му присъствие вещае нещо ужасно. Десетките начини да й съобщи внимателно новината, които беше репетирал през дългите часове на ездата дотук, сякаш се разсипаха през пръстите му под натиска на тези тъмни, разширени очи. Всяко забавяне щеше да е повече от жестоко. Отпусна се на едно коляно пред нея и се изкашля да си прочисти гърлото.

— Първо. Изел е добре. Мислете за това. — Пое си дълбоко дъх. — Второ. Теидез почина по-предната нощ, от инфектирана рана.

Двете придворни на Иста извикаха в един глас и се хвърлиха една към друга, сякаш да се подкрепят взаимно. Иста почти не помръдна, само потрепна леко, сякаш я беше уцелила невидима стрела. Издиша продължително, без да издаде звук.

— Разбирате ли думите ми, царина? — колебливо я попита Казарил.

— О, да — промълви тя. Едното ъгълче на устата й се кривна нагоре, но Казарил не би нарекъл гримасата й усмивка. Нямаше и помен от усмивка в това изражение на черна ирония. — Когато си го очаквал прекалено дълго, ударът те настига като облекчение. Чакането е приключило. Сега вече мога да спра да се страхувам. Можете ли да разберете за какво ви говоря?

Казарил кимна.

След миг на мълчание, нарушено само от хлиповете на едната от придворните дами, тя добави тихичко:

— Как получи той раната си? По време на лов? Или от нещо… друго?

— Не точно… лов. В известен смисъл беше… — Казарил облиза устните си, напукани от студа. — Милейди, виждате ли нещо странно в мен?

— Виждам само с очите си, вече. Сляпа съм от години. Вие виждате ли? Виждате ли?

Ударението даде ясно да се разбере какво точно има предвид.

— Да.

Тя кимна и се облегна назад.

— Така си и помислих. Има нещо особено у хората, които виждат с онези очи.

Едната придворна се приближи треперейки към Иста и рече с прекалено спокоен гласец:

— Милейди, може би ще е по-добре да си полегнете. Майка ви скоро ще се върне… — Стрелна Казарил с многозначителен поглед: явно смяташе, че Иста дава признаци за поредния си пристъп на умопомрачение. Но дали въобще Иста беше била луда някога?

— Бихте ли ни оставили сами? — рече Казарил. — Трябва да поговоря с царината насаме, по въпроси, които не търпят отлагане.

— Сър… милорд… — Жената успя да изпише фалшива усмивка на лицето си и му прошепна в ухото: — Не смеем да я оставим сама в този час на покруса — току-виж се наранила зле.

Казарил се изправи в целия си ръст, хвана двете дами за лактите и ги поведе внимателно, но непреклонно към вратата.

— Обещавам да я пазя. Ето, може да изчакате в онази стая от другата страна на коридора и ако ми потрябвате, ще ви извикам, става ли? — И затвори и двете врати, без да обръща внимание на протестите им.

Иста чакаше неподвижно; изключение правеха единствено ръцете й. Държеше дантелена кърпичка и започна да я сгъва на все по-малки квадрати. Казарил изпъшка, приседна с кръстосани крака на пода пред нея и вдигна поглед към тебеширеното й лице. После каза: