Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 233

— Не знам със сигурност. Изел пожела да изчакам там, докато майка й се пооправи от шока. А не ми се вярва Иста да се възстанови бързо.

— Така е. Е, ще ви чакаме.

„Ще ме чакаш, и още как“. Двамата си размениха сдържани кимвания и двете групички продължиха по пътя си в противоположни посоки. Казарил хвърли поглед назад в мига, когато същото направи и ди Жиронал, тъкмо преди да завие зад ъгъла към портите на Зангре. Ди Жиронал сигурно вече си беше дал сметка, че няма да му стигне времето да организира някоя засада, докато Казарил лети на бързите куриерски коне към Валенда. Оставаше, разбира се, завръщането му. „Само дето аз няма да се върна по този път“.

Или въобще? Беше премислил неведнъж всички беди, които можеха да произлязат от неуспеха му. Каква щеше да е обаче съдбата му, ако успееше? Какво правеха боговете с употребените светци? Не беше срещал такъв през живота си, освен може би Умегат… мисъл, която не изглеждаше особено утешителна.

Стигнаха до градската порта и минаха моста към пътя покрай реката. Гарванът на Фонса не продължи с тях, а кацна върху назъбената арка на портата и проточи няколко скръбни крясъка — ехото ги повтаряше, докато тримата конници се спускаха в клисурата. Скалната стена на Зангре, съблякла за през зимата зелената си одежда, се издигаше висока и сурова над тъмните забързани води на реката. Казарил се зачуди дали Бетриз не наднича през някой от високите прозорци на замъка, да ги види как минават по пътя. Не би могъл да я зърне там горе, толкова високо и в сенките на кулите.

Тъжните му мисли се пръснаха уплашено от тропота и плясъка на копита. Един куриер профуча покрай тях към крепостта, конят му препускаше с всички сили, покрит с пяна и с разширени ноздри. Той… не, тя им махна на минаване. Някои конемайстори от канцлерството предпочитаха жените куриери, поне по по-безопасните маршрути — твърдяха, че по-малкото им тегло и по-нежната им ръка щадели животните. Фойкс й махна в отговор и се обърна в седлото си, загледан след разветите й черни плитки. Ако питаха Казарил, момчето не се възхищаваше само на ездаческите й умения.

Ферда пришпори коня си и се изравни с Казарил.

— Може ли да препуснем вече, милорд? — попита той с надежда. — Денят е кратък, а конете са свежи.

„Аз обаче не съм, боговете са ми свидетели“. Казарил си пое дъх в очакване на неприятната езда.

— Може.

Пришпори дорестия си кон и животното охотно премина в лек галоп. Пътят се отвори пред тях през поръсения със сняг мрачен пейзаж и се заизвива напред към сивите мъгли, натежали от леката, сладникава миризма на гниеща зимна растителност. И чезнеше в неизвестността.

21.

Пристигнаха във Валенда по мръкнало. Градът се издуваше черен на фона на оловно небе, сгъстяващите се сенки отстъпваха тук-там пред оранжевия пламък на някоя факла или свещ, миниатюрни искрици светлина и живот. Не бяха сменяли конете, откакто поеха по отклонението към Валенда, защото пощенските станции се нижеха по пътя към Тарион, областната столица на Баошия, така че последният преход беше поуморил доста животните. Казарил нямаше нищо против да остави изтощените коне сами да определят хода си, свели ниско глави, по оставащото разстояние през града и нагоре по хълма към замъка. Искаше му се да спре тук, да спре, да свърне встрани от пътя и да си остане там с дни. От всички премеждия, които очакваше да срещне по пътя си, това беше най-тежкото.