Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 234

Скоро — твърде скоро, ако питаха Казарил — стигнаха до портите на замъка. Стражите веднага го познаха и хукнаха вътре, като крещяха на слугите да излязат. Конярят Деми пое юздите на коня му и пръв свари да попита: „Защо сте тук, милорд?“. Първи, но не и последен.

— Нося писма за провинкарата и за лейди Иста — кратко отвърна Казарил, превит над лъка на седлото. Фойкс изникна до главата на коня, като гледаше очаквателно нагоре. Казарил преметна единия си крак над гърба на добичето, освободи другия си от стремето и скочи тежко на земята. Коленете му поддадоха и щеше да падне, ако не беше силната ръка, която го прихвана за лакътя. Бяха пътували бързо. Казарил замаяно се зачуди колко ли скъпо ще плати за това.

— Сер ди Ферей тук ли е?

— Отиде да придружи провинкарата на едно сватбено тържество в града — каза Деми. — Не знам кога ще се върнат.

— О! — тихо възкликна Казарил. Беше толкова уморен, че му беше трудно да мисли. Снощи изтощението го беше надвило до такава степен, че беше заспал на койката в пощенската станция минути след като го бяха завлекли почти на ръце до нея и беше проспал дори Дондовото буйство. Дали да изчака провинкарата? Беше планирал да говори първо с нея и да остави тя да реши как да съобщи на дъщеря си. „Не. Това е непоносимо. По-добре да се свърши още сега“. — В такъв случай първо ще говоря с лейди Иста. — И добави: — Конете трябва да се изтрият добре, да се напоят и нахранят. Това са Ферда и Фойкс ди Гура, мъже от добро семейство в Палиар. Моля те, погрижи се да получат… каквото трябва. Не сме яли. — Нито се бяха мили, но това беше очевидно. Пропитите от пот вълнени дрехи и на тримата бяха оплескани с кал от зимните пътища, ръцете им бяха мръсни, а лицата набраздени от набилата се в порите им прах. И тримата примигваха уморено на светлината от факлите, осветяващи двора. Пръстите на Казарил, вдървени от стискането на юздите в студа още от зори, задърпаха несръчно връзките на дисагите му. Фойкс отново му се притече на помощ и свали дисагите от гърба на коня. Казарил ги издърпа решително от ръцете му, преметна ги през лакътя си и се обърна. — Заведете ме при Иста — изрече той със слаб глас. — Нося й писма от царевна Изел.

Един от домашните слуги го поведе вътре и нагоре по стълбите на новата сграда. Наложи се на няколко пъти да спира и да изчаква Казарил, който се мъкнеше бавно след него. Краката му тежаха като олово. Гласовете на слугата и на придворните дами на царината ехтяха приглушено, докато той ги уговаряше да пуснат Казарил в покоите на царината. Въздухът вътре ухаеше от купите със сухи цветя, свещите гонеха тъмнината, а от камината в ъгъла се излъчваше приятна топлина. Казарил се почувства огромен, тромав и мръсен в този изящен салон.