Читать «Прелъстяване» онлайн - страница 183

— Не съм му дала чак толкова, колкото дадох на теб — рече тя неспокойно. — Боях се да не усети странния вкус.

— Колко жалко. Бих предпочел и той да изпита онова ужасно главоболие, на което бях подложен.

— Ти беше пил онази вечер — обясни му тя сериозно. — А това променя действието на тревите. Уейкот е пил само чая. И ще се събуди с бистра глава.

— Ще го запомня. — Джулиан приключи с ботушите си. Тръгна към вратата, но спря, за да я погледне. Прониза го остро собственическо чувство. А то бе последвано от изненадваща нежност. За него тя бе всичко, съзна изведнъж. Нищо на този свят не бе толкова важно, колкото неговата сладка Софи.

— Да не си забравил нещо, Джулиан? — запита тя от полумрака на леглото.

— Нещо съвсем дребно — промълви тихо. Ръката му пусна бравата и той се върна при нея. Наведе се и още веднъж целуна меките й устни.

— Обичам те.

Видя изумлението в очите й, но нямаше време за повече обяснения. Прекоси стаята и отвори вратата.

— Джулиан, чакай…

— Ще се върна колкото се може по-скоро, мила. Тогава ще говорим.

— Не, чакай, има още нещо, което трябва да ти кажа. Смарагдите.

— Какво?

— Напълно забравих. Те са у Уейкот. Откраднал ги е през нощта, когато е убил Елизабет. Те са в кошницата до огнището, точно под пистолета.

— Колко интересно. Дано не забравя да си ги прибера — рече Джулиан и излезе навън.

Старата норманска руина представляваше злокобна и неприветлива купчина камъни, потънали в сенките на нощта. За първи път от години Джулиан се почувства тук точно както в детството си — на това място не бе никак трудно човек да повярва в съществуването на призраци. Мисълта, че Софи е държана в плен в тази мрачна и студена развалина, разпали още повече пламъците на гнева му.

Направил бе всичко възможно да скрие яростта си от нея, защото знаеше, че това ще я разтревожи. Но се наложи да призове цялото си самообладание, за да скрие чувствата си.

Поне едно нещо бе сигурно: Уейкот щеше да плати за онова, което се бе опитал да стори на Софи.

Доколкото Джулиан можеше да види, около развалината нямаше никакви признаци на живот. Той отведе черния си жребец при близката групичка дървета, слезе и метна поводите на един клон. После си запроправя път през старинните каменни блокове към кой знае как оцелялата стая. Огънят, за който бе споменала Софи, сигурно отдавна се бе превърнал в пепел.

Джулиан имаше голямо доверие в умението й да борави с билки, но все пак реши да не поема излишни рискове. Пристъпи към стаята с голяма предпазливост. Вътре нищо не помръдваше. Стоеше на прага и чакаше очите му да привикнат към тъмнината. Най-сетне различи тялото на Уейкот, проснато до стената при огнището.

Софи беше права. Щеше да е далеч по просто, ако някой опреше пистолета в слепоочието на виконта и натиснеше спусъка. Но имаше някои неща, които един джентълмен никога не прави. Джулиан примирено поклати глава и тръгна към огнището, за да стъкне огъня.

Когато свърши, дръпна столчето и седна на него. Бавно премести поглед към кошницата и видя смарагдите, скупчени под пистолета. С огромно задоволство вдигна огърлицата и заразглежда камъните на светлината на огъня. Смарагдите на Рейвънуд щяха да стоят чудесно на новата графиня на Рейвънуд.