Читать «Сребърният ангел» онлайн - страница 163

Рахин вдигна вежди.

— Нищо не се знае за Селим. Може и да е жив. Вярно е, че на пръв поглед в дъното на тази история стои жена, но… Сигурна съм, че не е Нура. Впрочем — усмихна се Рахин, — тя се оплака от хапливия ви език и предложи да ви изпратим обратно в кухнята.

— О, това е съвсем в неин стил. Тогава ще организира отново празнична вечеря и ще ме задължи да я приготвя сам-сама.

— Съжалявам за това, което трябваше да преживеете. — Този път Рахин говореше сериозно. — Не знаех…

— Леля ми винаги казваше, че малко физически труд не вреди никому — отговори бодро Шантел. — А и това не беше наказание, Рахин. По онова време бях възхитена, че ме пращат на работа в кухнята.

— Но днес не бихте го посрещнали така

Шантел сърдито изпухтя. Знаеше си, че някой ден непременно ще чуе прословутото: „Нали ви казах.“

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Този ден басейнът беше празен. За Шантел това беше най-приятното място в харема. Подобно на другите жени, тя вече прекарваше голяма част от времето си в хамама, където цареше райско спокойствие. Винаги се намираха грижливи ръце, които да съживят чрез умел масаж уморените мускули и да втрият благовонни масла в чисто измитата кожа. Но Шантел се наслаждаваше най-вече на басейна, чиято синя вода болезнено й напомняше океана. Тя плуваше с часове, изпробваше различни стилове, потапяше се под водата, докато се изтощеше. Много малко от дамите в харема умееха да плуват и водата в басейна достигаше едва до раменете. Но тя беше хладна и ободряваща и понякога Шантел имаше чувството, че се гмурка край скалите на Дувър.

Днес ушите й бяха пълни с вода. Тя изскочи от басейна и затръска глава. Когато и това не помогна, наметна набързо робата си, уви косата си с кърпа, наведе глава настрани и задърпа ухото си.

В този миг някъде отвън прозвуча гласът, ясен и гневен:

— Така си и знаех, че къпалнята не е празна. Все се мотаят тук разни… Защо сте още в банята, а не пред огледалото? Да не би Джамил най-после да е повикал друга?

Шантел беше толкова смаяна, че не можа да промълви нито дума. Отпусна се на мраморната пейка, впери поглед в застаналата на входа жена и се опита да подреди лудо блъскащите се в главата й мисли. Но как така тази личност се оказа търсената престъпница? Името на евнуха й беше Орджи, не Али. Какво щеше да спечели тя от смъртта на Джамил? Във всичко това нямаше никакъв смисъл. Но гласът беше същият. Не можеше да го сбърка с никой друг, особено когато жената изфуча:

— Какво зяпате така, англичанко?

— „Зяпам“ една убийца — отговори смело Шантел и се надигна. — Бях сигурна, че е Нура, а се оказахте вие. Защо го направихте?

— Да не сте полудяла? Никого не съм убивала.

— Може би не със собствените си ръце, но разликата не е особено голяма. Плащате на други да вършат мръсната работа.

— Не зная за какво говорите — гласеше надменният отговор.

— Много добре знаете. Чух ви да разговаряте с Али пред парилнята — в деня, когато му заповядахте да убие нещастния Мурад. Видяхте, че излязох оттам, нали? Затова ли се опитахте да ме отровите, Мара?