Читать «Сребърният ангел» онлайн - страница 161

— Джамил!

Владетелят дори не вдигна очи.

— Бъди търпелива, Жахар, ей сега ще свършим.

— Но, Джамил, аз вече съм чувала тези думи!

— Какво? — извърна се смаяно той.

— Онова, което ви каза везирът: че нищо друго не може да ви измъкне от палата. Каза ги някаква жена в хамама.

— Доста объркано говориш, Жахар. Ела при нас и ни разкажи какво си чула.

Тя се приближи колебливо. Този път Джамил я гледаше мрачно. Не биваше да прекъсва разговора им. Очевидно починалият беше брат на владетеля и Джамил тъгуваше за него.

— Е? — подкани я Дерек.

— Много съжалявам за брат ви — започна тя, но той направи нетърпелив жест с ръка и тя побърза да разкаже за случката в хамама. После внезапно извика: — О, Боже! — Очите й се разшириха от ненадейното прозрение.

— Какво има?

— Досега не виждах никакъв смисъл в чутото и почти го бях забравила. Тогава изобщо не знаех, че искат да ви убият.

— Така ли? Но разказът ти не доказва нищо, Жахар. Кой знае за какво е говорила жената.

— Прав сте, но… Брат ви дете ли беше?

— Да, но какво общо има това?

— Как е умрял?

Шантел виждаше, че Джамил вече губи търпение, но той въпреки това й отговори:

— Изглежда, се е задушил по време на ядене. Но не се знае дали е попаднала храна в дробовете му, или някой му е помогнал.

— Мислите ли, че е било убийство?

— Той беше слабичко момче и някой мъж без особени усилия би успял да притисне нещо върху лицето му, докато се задуши. Бил е сам, защото слугите били повикани някъде другаде. Когато се върнали, Мурад лежал мъртъв на земята.

— Ако са го убили, причината е само една: да ви примамят вън от палата — намеси се Омар. — Иначе защо да премахват момчето…

— Омар!

— Но, Джамил, той е прав — промълви тихо Шантел.

— Не е сигурно, че…

— А сега ме чуйте добре, ако обичате — прекъсна го решително тя. — Жената попита Али: „Как стои въпросът с момчето?“ и когато мъжът отговори нещо, заповяда: „Върви и свърши работата. Нищо не може да го примами вън от палата, но това може и да го измъкне. После обаче очаквам конкретни резултати. Не се мотайте повече или няма да видите нищо от мен. И не смей да ме мамиш, Али.“ След това двамата се отдалечиха и не чух нищо повече.

Джамил размени дълъг поглед с Омар. Старецът се усмихваше, докато владетелят изглеждаше полуразвеселен, полузагрижен, и Шантел се обърка.

— Май „нашият приятел“ напразно отиде чак в Истанбул — отбеляза тихо Омар.

— Наистина, така изглежда — отговори Джамил и смарагдовозелените очи отново се впиха в Шантел. — Коя беше жената, Жахар?

— Не знам — отговори със съжаление в гласа тя.

— Но нали я видя?

— Не. Вратата беше затворена.

— По дяволите!

— Смятам, че ще позная гласа й, ако го чуя отново.

— И това е нещо. А колко евнуси носят името Али?

— За нещастие десетки — въздъхна Омар.

— Вашите способни ръце сигурно ще открият виновника, Омар. Предлагам да приключим с тази тема, поне за днес.

Омар кимна, но все пак попита:

— Нали няма да отидете на погребението?

— Не. Направете така, че да му отдам последна почит тук.

Това беше и първоначалното предложение на Омар, така че той се отдалечи с доволна физиономия. Без да губи време, Дерек притисна Шантел в прегръдките си.