Читать «Сребърният ангел» онлайн - страница 12

Рискът си заслужаваше. Тя беше избягала от затвора си и сега с леко сърце тичаше по пътеката, която водеше надолу към морето. Вече усещаше мириса на сол във въздуха и чуваше шума на вълните, които се разбиваха о брега. Добре познаваше местността. Дори да беше тъмно като в рог, щеше да намери стръмната пътека между крайбрежните скали, която водеше право в пещерите. Там играеше като дете, там никой нямаше да я потърси. Обхвана я чувството, че се е върнала у дома — тъй като къщата, от която беше избягала, беше чужда и негостоприемна.

Когато стигна до тесния пясъчен плаж, загрижено установи, че и това „родно място“ е заето от натрапници. На двадесетина метра от нея трима мъже изтегляха малка лодка на брега Дали не бяха контрабандисти? Сигурно. Лодката нямаше фенер и Шантел веднага разбра, че не бяха обикновени рибари. Но каквито и да бяха, тя не искаше никой да я вижда и се прикри зад крайбрежните скали, където имаше достатъчно храсталаци и треви. Там щеше да изчака мъжете да се махнат.

Нямаше да има проблеми, ако бяха само трима — но непознатите бяха пет. Другите двама бяха изпратени на плажа да разузнаят дали не дебне опасност. Шантел изтича право в ръцете на единия.

По някакво зловещо съвпадение луната изчезна зад облаците точно когато похитителят на Шантел я отнесе при тримата си другари. В настъпилия черен мрак тя не можа да разбере дали поне един от тях не е от близкото село. Освен това ръката, която притискаше устата й, не отслаби хватката си нито за миг. Шантел не можеше да произнесе нито дума и увереността й скоро отстъпи място на страх пред неизвестността, който се усили още повече, когато мъжете заговориха помежду си на някакъв странен език. Но дивият смях, който избухна накрая, беше повече от ясен и Шантел усети как по гърба й пробягаха студени тръпки.

Тя се опита да се изплъзне от ръцете на похитителя си, но вече беше твърде късно. Петимата мъже без усилия завлякоха пленницата в лодката си. Напъхаха в устата й пропита с пот кърпа и омотаха около тялото й въже, за да не може да движи ръцете си. Един от мъжете затисна с крак корема й, за да не може да се повдигне от дъното на лодката. Похитителите отново заговориха помежду си, но Шантел не разбираше нито дума. Опита се да преодолее страха си и да разсъждава разумно. Сигурно мъжете имаха сериозна причина да я отведат със себе си и да не й позволяват да обясни какво е търсила посред нощ на брега. Трябваше да поговори с тях — но как, ако никой не разбираше английски или френски, който Шантел също говореше отлично? О, божичко, как да си изясни какво смятат да правят с нея, щом не може да се разбере с тях!

Но не мина много време и тя разбра къде я водят. Метнаха я като вързоп на борда на някакво корабче, хвърлило котва в крайбрежните води, и веднага я отнесоха в една кабина, където беше тъмно като в рог.

За щастие въжето, с което я бяха овързали, не беше много стегнато. След известни усилия й се удаде да освободи ръцете си. Но точно тогава вратата се отвори и светлината на свещта я заслепи. Когато очите й привикнаха, тя смаяно се вгледа в странния чуждоземец, който стоеше насреща й.