Читать «Златният телец» онлайн - страница 207

До самия бордюр на тротоара приказваха разпалено двама души с чанти. И двамата бяха с демисезонни палта, под които се виждаха бели летни панталони.

— Вие навреме се махнахте от „Херкулес“, Иван Павлович — казваше единият, като притискаше до гърдите си чантата, — сега там е разгром, чистят като зверове.

— Целият град говори — въздъхна вторият.

— Вчера смъкваха Скумбриевич — сладострастно каза първият, — не можеше да се провреш. Отначало всичко вървеше много културно. Скумбриевич така разказа своята биография, че всички му ръкопляскаха. „Аз, казва, съм роден между чука и наковалнята.“ С това той искаше да подчертае, че родителите му са били ковачи. А после някой от публиката запита: „Кажете, вие не помните ли, имаше една търговска къща «Скумбриевич и син, метални изделия»? Не сте ли вие този Скумбриевич?“ Не щеш ли, този глупак взе, та рече: „Аз не съм Скумбриевич, аз съм синът.“ Представяте ли си какво ще стане сега с него? Първа категория му е осигурена.

— Да, другарю Вайнторг, такава строгост. А днес кого чистят?

— Днес е забележителен ден! Днес е наред Берлага — същият онзи, дето се спасяваше в лудницата. После самият Полихаев и тази змия Серна Михайловна, неговата морганатическа жена. Тя не даваше на никого в „Херкулес“ да диша. Ще отида днес два часа преди започването, иначе човек не може да се промъкне. Освен това Бомзе…

Зося тръгна напред и Остап просто не можа да научи какво се е случило с Адолф Николаевич Бомзе. Обаче това ни най-малко не го развълнува. Началното изречение на разговора беше вече готово. Капитанът бързо настигна девойката.

— Зося — каза той, — аз пристигнах и да се отхвърли този факт е невъзможно.

Това изречение беше произнесено с ужасяваща безцеремонност. Девойката се отдръпна и великият комбинатор разбра, че е взел фалшив тон. Той смени интонацията, говореше бързо и много, оплакваше се от обстоятелствата, каза, че младостта му минала съвсем не така, както си въобразявал през младенческите си години, че животът се оказал груб и нисък като басов ключ.

— Вие знаете, Зося — рече той най-сетне, — че върху всеки човек, дори и партиец да е, натиска атмосферен стълб, тежък двеста и четиринадесет кила. Не сте ли забелязали това?

Зося не отговори. В това време те минаваха-покрай кино „Капиталий“. Остап бързо погледна на другата страна, там, дето през лятото се помещаваше учредената от него кантора, и издаде тих вик. През цялата сграда се простираше широка фирма:

През всички прозорци се виждаха пишещи машини и портрети на държавни дейци. До входа с победоносна усмивка стоеше бабанка-куриер, пълна противоположност на Паниковски. През отворената порта с табелка „Базисен склад“ излизаха тритонни камиони, натоварени догоре с рога и копита. По всичко се виждаше, че рожбата на Остап беше тръгнала по правия път.

— Ето че натисна класата-хегемон — рече Остап печално, — дори моята лекомислена идея — и нея използува за своите цели. А мене ме изтикаха, Зося. Чувате ли, мене ме изтикаха настрана. Аз съм нещастен.

— Печален влюбен — продума Зося и за пръв път се обърна към Остап.