Читать «Златният телец» онлайн - страница 205

— Не, не продължавайте — рече Козлевич съчувствено.

— Така си и карам — продължи Остап с трепет в гласа. — Тялото ми е зарегистрирано в хотел „Кайро“, а душата ми манкира, на нея дори не й се ще да отиде в Рио де Жанейро. А отгоре на всичко и този атмосферен стълб натиска.

— А вие бяхте ли при нея? — запита праволинейният Козлевич. — При Зося Викторовна?

— Няма да отида — рече Остап, — от горда стеснителност. В мен се пробудиха еничарите. Изпратих от Москва на тази никаквица телеграми за триста и петдесет рубли, а не получих отговор дори за половин рубла. Аз, дето са ме обичали домакини, домашни работнички, вдовици и дори една жена — зъботехник. Не, Адаме, няма да отида там. Довиждане!

Великият комбинатор отиде в хотела и извлече изпод кревата куфара с милиона, който се търкаляше наред със смачкани обувки. Известно време той го гледа доста тъпо, после го взе за дръжката и се измъкна на улицата. Вятърът сграбчи Остап за раменете и го повлече към Приморския-булевард. Тук беше пусто, никой не седеше на белите пейки, нарязани през лятото с любовни надписи. На външния рейд, заобикаляйки фара, излизаше нисък товарен кораб с дебели прави мачти.

— Стига — каза Остап, — златният телец не е за мен. Нека ги вземе, който иска. Нека милионерствува на воля!

Той се огледа и като видя, че никой няма наоколо, хвърли куфара върху чакъла.

— Заповядайте — продума той, като се обръщаше към черните кленове, и се поклони.

Тръгна по алеята, без да се обръща. Отначало вървеше бавно, с крачка на разхождащ се човек, после сложи ръце в джобовете си, защото изведнъж те взеха да му пречат, и усили ход, за да надвие колебанието. Той се насили да свие зад ъгъла и дори да запее една песенчица, но само след минута вече тичаше назад. Куфарът лежеше на предишното си място. Обаче от насрещната страна към него се приближаваше, като се навеждаше и протягаше ръце, един гражданин на средна възраст и със съвсем обикновена външност.

— Къде си тръгнал? — развика се Остап още отдалече. — Ще ти кажа аз как се задигат чужди куфари! Една секунда човек не може да го остави! Безобразие!

Гражданинът сви недоволно рамене и се отдръпна. А Бендер отново се потътри със златния телец в ръце.

„Какво да правя сега? — размисляше той. — Как да се разпоредя с това проклето богатство, което ме обогатява само с морални мъки? Дали да го изгоря?“

На тази мисъл великият комбинатор се спря с удоволствие.

„Тъкмо в стаята ми има камина. Да ги изгоря в камината! Величествено! Постъпка на Клеопатра! В огъня! Пачка след пачка! Какво ще се занимавам с тях? Не, глупаво е! Да гориш пари — това е перушанство! Перчене! А какво мога да направя с тях освен едно непманско лапане? Глупаво положение! Завеждащ музея се кани с триста рубли Лувър да направи, всеки колектив на някакви работници по водния транспорт или кооперативна корпорация на драмписатели за един милион може да построи полунебостъргач с плосък покрив за лекции на чист въздух. А Остап Бендер, потомъкът на еничарите, нищичко не може да направи! Ето че класата-хегемон притисна милионера-едноличник!“