Читать «Златният телец» онлайн - страница 208

— Да — отговори Остап, — аз съм типичен Евгений Онегин, същият рицар, лишен от наследство от съветската власт.

— Оставете, какъв ти рицар!

— Не се сърдете, Зося. Вземете под внимание атмосферния стълб. Струва ми се дори, че той натиска мене значително по-силно, отколкото другите граждани. Това е от любов към вас. А освен това аз не съм член на профсъюза. И от това също.

— Още и поради туй, че вие лъжете повече от другите граждани.

— Това не е лъжа. Това е закон на физиката. А може би наистина да няма никакъв стълб и това да е само моя фантазия?

Зося се спря и взе да сваля от ръката сивата си плетена ръкавица.

— Аз съм на тридесет и три години — каза бързо Остап, — възрастта на Исус Христос. А какво съм направил досега? Учение не създадох, учениците си разпилях, мъртвия Паниковски не възкресих и само вие…

— Хайде, довиждане — рече Зося, — трябва да вървя в стола.

— Аз също ще обядвам — заяви великият комбинатор, като погледна фирмата: „Учебно-показателен хранителен комбинат ФЗУ при Черноморската държавна академия на пространствените изкуства“, — ще изям някоя дежурнопоказателна супа при тази академия. Може би ще ми поолекне.

— Тук е само за членове на профсъюза — предупреди го Зося.

— Тогава само ще поседя.

Те слязоха долу по трите стъпала. В дъното на учебно-показателния комбинат под зеления покрив на една палма седеше черноок млад човек, който гледаше с достойнство листа за обеда.

— Перикли! — викна още отдалече Зося. — Купих ти чорапи с двойни пети. Запознайте се. Това е Темиди.

— Темиди — каза младият човек, като стисна сърдечно ръката на Остап.

— Бендер-Задунайски — грубо отвърна великият комбинатор, който веднага съобрази, че е закъснял за празника на любовта и че чорапите с двойни пети не са просто продукция на някакво кооперативно сдружение на лъжеинвалиди, а символ на щастлив брак, узаконен от гражданското отделение.

— Как?! Нима вие сте още и Задунайски? — весело попита Зося.

— Да. Задунайски. Нали и вие вече не сте само Синицка? Ако се съди по чорапите…

— Аз съм Синицка-Темиди.

— Вече двадесет И седем дни — забеляза младият човек, като потриваше ръце.

— Вашият мъж ми харесва — рече рицарят, лишен от наследство.

— На мен самата ми харесва — отговори Зося разпалено.

Докато младите съпрузи сърбаха флотския борш, като вдигаха високо лъжиците и се споглеждаха, Остап недоволно поглеждаше под око културните плакати, окачени по стените. На един беше написано:

Другият беше съставен като стих:

Нямаше какво да прави повече. Трябваше да си върви, но му пречеше незнайно откъде довтасала срамежливост.

— В този флотски борш — пресилено рече Остап — плават отломки от корабокрушение.

Съпрузите Темиди се засмяха добродушно.

— Вие собствено по каква линия работите? — попита Остап младия човек.

— Аз собствено съм секретар на изоколектива на железничарските художници — отговори Темиди.

Великият комбинатор започна бавно да се изправя.

— Ах, представител на колектив! Това можеше да се очаква! Но няма да ви отвличам в разговори. Това ще ви попречи на правилното отделяне на стомашния сок, толкова необходим за здравето.