Читать «Златният телец» онлайн - страница 194

Всички обърнаха глави. Към мястото на произшествието, задъхани от любопитство, започнаха да се промъкват любителите. Остап видя слисаното лице на Балаганов. Бордмеханикът още не можеше сам да разбере какво се бе случило, а вече го държаха за ръката, която здраво стискаше евтина дамска чантичка със ситна бронзова верижка.

— Бандит! — крещеше жената. — Едва се обърнах и той…

Притежателят на петдесетте хиляди беше откраднал една чантичка, в която имаше костенуркова пудриера, профсъюзна книжка и една рубла и седемдесет копейки. Трамваят спря. Любителите повлякоха Балаганов към изхода. Когато минаваше покрай Остап, Шура пошепна жално:

— Но какво значи това? Аз просто машинално.

— Ще ти дам аз едно машинално! — рече един любител с пенсне и чанта, като с настървение удряше бордмеханика по врата.

През прозореца Остап видя как към групата с бързи крачки се приближи милиционер и повлече престъпника по паважа.

Великият комбинатор се извърна.

Глава XXXIII

Индийският гост

В четириъгълния вътрешен двор на „Гранд хотел“ се чуваха кухненско тракане, съскане на пара и викове: „Два чайни прибора за шестнадесета!“, а в белите коридори беше светло и тихо като в разпределителната зала на някоя електроцентрала. В сто и петдесет стаи спяха конгресистите почвоведи, които се бяха върнали от пътуването си, тридесет стаи бяха отделени за чуждестранните търговци, които изясняваха наболелия въпрос може ли в края на краищата на сметка да се търгува със Съветския съюз, най-хубавият апартамент от четири стаи заемаше прочут индуски поет и философ, а в една малка стая, отделена за диригента на симфоничния оркестър, спеше Остап Бендер.

Той лежеше върху плюшената покривка, облечен и притиснал до гърдите си куфара с милиона. През нощта великият комбинатор погълна всичкия кислород, който съдържаше стаята, и останалите в нея химически елементи можеха да бъдат наречени азот само от вежливост. Миришеше на вкиснато вино, на ужасни котлети и на още нещо неописуемо отвратително. Остап изпъшка и се обърна. Куфарът падна на пода. Остап бързо отвори очи.

— Какво беше това? — промърмори той, като гримасничеше. — Перчене в салона на ресторанта! И дори, струва ми се, някакво кавалергардство! Пфу! Държах се като търговец от втора гилдия! Боже мой, не обидих ли присъствуващите? Там някакво диване викаше: „Почвоведи, станете!“ — а сетне плачеше и се кълнеше, че по душа самият той е почвовед. Естествено това бях аз! Да, но по какъв повод беше това?…

И той си припомни, че вчера, решил да започне подобаващ живот, постанови да си построи вила в мавритански стил. Цялата сутрин прекара в грандиозни мечти. Представяше си къщата с минаретата, вратаря с лице на паметник, малката гостна, билярдната и някаква конференц-зала. В поземления отдел на Съвета разясниха на великия комбинатор, че може да получи участък. Но в строителното бюро всичко рухна. Падна вратарят, като изтрещя с каменната си мутра, разклати се златната конференц-зала, сринаха се минаретата.

— Вие частно лице ли сте? — запитаха милионера в бюрото.