Читать «Златният телец» онлайн - страница 17

Като полежа по съвкупност около три години, Адам Козлевич стигна до мисълта, че много по-удобно е човек да се занимава с открито натрупване на своя собственост, отколкото с тайно похищение на чужда. Тази мисъл внесе успокоение в неговата метежна душа. Той стана примерен затворник, пишеше разобличителни стихове в затворническия вестник „Слънце взхожда и захожда“ и усърдно работеше в механо-работилницата на изправителния дом. Пенитенциарната система му оказа благотворно влияние. Козлевич Адам Казимирович, четиридесет и шест годишен, произхождащ от селско семейство в бившата Ченстоховска околия, неженен, нееднократно осъждан, излезе от затвора като честен човек.

След две години работа в един от московските гаражи той купи случайно такъв стар автомобил, че неговото появяване на пиацата можеше да се обясни само с ликвидирането на автомобилния музей. Редкият експонат беше продаден на Козлевич за сто и деветдесет рубли. Кой знае защо, автомобилът се продаваше заедно с една изкуствена палма в зелено каче. Трябваше да се купи и палмата. Палмата горе-долу приличаше на нещо, но колата искаше доста работа: трябваше да се издирват на пазара липсващи части, да се кърпят седалките, отново да се постави електрическата инсталация. Ремонтът беше увенчан с боядисване на колата в гущеровозелен цвят. Породата на колата беше неизвестна, но Адам Казимирович твърдеше, че е „Лорен-Дитрих“. За доказателство той закова на радиатора на автомобила медна плочка с фабричната марка „Лорен-Дитрих“. Оставаше само да се пристъпи към частен превоз, за който Козлевич отдавна мечтаеше.

В деня, когато Адам Казимирович се накани за пръв път да изведе своята рожба на бял свят. На автомобилната борса стана едно печално за всички частни шофьори събитие. В Москва пристигнаха сто и двадесет малки, черни, прилични на броунинги таксиметри „Рено“. Козлевич дори не направи опит да се конкурира с тях. Палмата той даде на съхранение във файтонджийската чайна „Версай“ и замина на работа в провинцията.

Арбатов, лишен от автомобилен транспорт, се хареса на шофьора и той реши да остане завинаги в него.

Адам Казимирович си представи как трудолюбиво, весело и най-важното честно ще работи на попрището на автотранспорта. Представяше си как в ранно арктическо утро дежури пред гарата в очакване на московския влак. Загърнат в рижа кожена шуба и вдигнал на чело авиаторските предпазни очила, той черпи дружелюбно носачите с цигари. Някъде отзад се гушат премръзналите файтонджии. Те плачат от студ и треперят в дебелите си сини поли. Но ето че се чува тревожният звън на камбанката на гарата. Това е сигналът. Влакът е пристигнал. Пътниците излизат на площада пред гарата и с доволни гримаси се спират пред колата. Те не са очаквали, че в този арбатовски затънтен край вече е проникнала идеята за автопревоза. Козлевич тръби с тромбата, лети с пътниците към Дома на селянина.

Работа има през целия ден, всички с радост се възползуват от услугите на механическия екипаж. Козлевич и неговият верен лорен-дитрих са неизбежни участници във всички градски сватби, екскурзии и тържества. Но най-много работа има през лятото. В неделни дни с колата на Козлевич излизат вън от града цели семейства. Кънти безгрижният смях на децата, вятърът развява ешарфи и панделки, жените чуруликат весело, бащите на семействата гледат с уважение кожения гръб на шофьора и го разпитват за състоянието на автомобилното дело в Северноамериканските съединени щати (вярно ли е, по-специално, това, че Форд ежедневно си купува нов автомобил?).