Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 67

Разговаряше с пациента си много по-внимателно отколкото с майка му. Лиз обаче бе преизпълнена с благодарност заради онова, което правеше за сина й.

— Ужасно — отвърна Питър. — Много ме боли.

— Кое те боли най-силно?

— Главата.

— А вратът? Той боли ли те? — Питър кимна отново и премигна — очевидно всяко движение му причиняваше силна болка. — Нещо друго боли ли те?

— Не… мамо…

— Тук съм, миличък. Няма да ходя никъде.

— Съжалявам… — рече той, като я гледаше право в очите, а тя само поклати глава. В този момент беше безсмислено да обсъждат станалото. — Беше глупаво от моя страна.

— Да. Много. — Лекарят отговори вместо нея. — Имаш голям късмет, че в резултат на това падане не си получил пълна парализа на крайниците.

След това го накара да раздвижи краката и ръцете си. Питър се справи, но едва успя да стисне пръстите на доктора. Уебстър и неврохирургът обаче изглеждаха доволни от отбелязания прогрес. В девет часа вечерта информираха Лиз, че смятат да го преместят в интензивния сектор на травматологичното отделение, където ще продължат да следят състоянието му отблизо.

— Мисля, че вие вече можете да си идете у дома и да си починете. Състоянието му е стабилно и той бележи постоянен прогрес. Можете да се върнете и да го видите на сутринта.

— Може ли да спя тук?

— Ако наистина желаете да останете. Все пак той би трябвало да заспи по някое време. Ако състоянието му продължи да се подобрява, може дори да му дадем някакво приспивателно. А вие би трябвало да се възползвате от тази възможност, за да си починете. Прекарахте един доста тежък ден.

Противно на принципите си, Уебстър изпитваше съчувствие към нея. По правило се стараеше да не се обвързва прекалено с пациентите си, но Лиз изглеждаше така, сякаш току-що я бяха прекарали през месомелачка.

— Имате ли и други деца у дома? — попита той и тя кимна утвърдително. — Може би трябва да си идете при тях. Може да са разтревожени. Момчето беше в доста тежко състояние, когато го докараха. Те видели ли са всичко?

— Така мисля. Ще им се обадя и ще ги информирам, че той е по-добре.

Не им се бе обадила по-рано, защото просто нямаше какво да им каже.

— Защо не си идете до вкъщи за малко? Ще ви се обадя, ако нещо се случи. — Уебстър май не търпеше възражения.

— Тук ли ще бъдете? — Той не й харесваше, но бе започнала да му се доверява напълно.

— През цялата нощ и утре до обяд. Обещавам.

Той й се усмихна и тя с изненада установи, че всъщност изглежда доста прилично, когато не подхвърля хапливи забележки по неин адрес и не се мръщи, проверявайки показанията на мониторите.

— Никак не ми се иска да го оставя сам — искрено си призна тя.

— Почивката ще ви се отрази добре, а и ние след малко ще се заемем с преместването му. Вие само ще ни се пречкате, ако сте тук.

Този човек хич не си поплюваше с думите и Лиз не можа да сдържи усмивката си. Наведе се над Питър, каза му, че си отива до дома, за да види как са другите деца, и обеща да се върне скоро.

— Ще се върна възможно най-бързо. Обещавам — рече му тя и се усмихна.