Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 66

Една сестра се приближи тичешком веднага щом го чу. Тя провери жизнените му показатели, погледна мониторите и хукна да повика лекаря. Лиз не знаеше дали това е добър или лош знак, но продължи да говори на сина си и да го умолява да я чуе. И тъкмо когато докторът влезе при тях, Питър простена отново и този път клепачите му потрепнаха. Лиз стоеше до него и се взираше в лицето му с ужас и надежда.

— Ммммммммммммммммммммммммммм… — с агонизиращ глас проплака той, но Лиз, както и Бил Уебстър, разбраха какво иска да им каже.

Беше промълвил мамо, макар и с нечовешки усилия. От очите на Лиз потекоха сълзи, тя се надвеси по-близо до него и му каза колко много го обича. След това вдигна поглед към доктора и за голямо свое изумление го видя да се усмихва.

— Почти се върна при нас. Продължавайте да му говорите. Искам да му направя още няколко изследвания.

Питър отново затвори очи, но Лиз продължи да му говори и той я погледна. Този път от устата му се изтръгна ужасяващ стон и момчето едва доловимо стисна ръката й. Важното бе, че вече напредваше — милиметър по милиметър, но и това беше прогрес.

— Ооооохххххххххххххх — изпъшка той, изгледа я и се намръщи. — Ооооохххх… — повтори Питър и Лиз се обърна към лекаря.

— Очевидно изпитва силна болка — тихо рече тя, а Бил Уебстър само кимна в отговор.

— Обзалагам се, че е така. Убеден съм, че го мъчи дяволско главоболие.

Докато й говореше, сложи нещо в интравенозната система на Питър, а лаборантката му взе още кръв за изследвания. Няколко минути по-късно пристигна и неврохирургът.

— Идва в съзнание — информира го Бил Уебстър, който изглеждаше окуражен.

Доктор Уебстър сподели с колегата си последните резултати и двамата информираха Лиз, че за момента ще изчакат с операцията. С малко повече късмет можеше и да не се наложи изобщо да оперират.

Вече беше шест часът, а през това време Лиз нито за миг не се бе отделяла от леглото на Питър.

— Аз ще го наглеждам, ако искате да отидете да си вземете чаша кафе — предложи й Уебстър, но тя поклати отрицателно глава.

Нямаше никакво намерение да се отдалечава от Питър, докато състоянието му не се подобри значително. Без значение колко време щеше да отнеме това. От сутринта не бе слагала нищо в устата си, но знаеше, че даже и да бе опитала, нямаше да може да преглътне и троха.

Измина още цял час, преди Питър да издаде друг звук, но този път, когато го направи, произнесе думата мамо малко по-ясно.

— Боли — най-сетне можа да промълви той с едва доловим, грачещ шепот, но този път леко повдигна ръката си и стисна нейната с малкото силица, която му бе останала. В момента едва ли бе по-силен и от бебе. Лекарите не искаха да му дадат болкоуспокояващи, защото така рискуваха той отново да изпадне в безсъзнание. — У дома — изрече с мъка той, докато докторите го наблюдаваха.

— Искаш да си идеш у дома? — попита Бил Уебстър. Питър го погледна и кимна едва забележимо. — Добре. И ние искаме да си идеш у дома, но ще ти се наложи да поговориш с мен още малко, преди да тръгнеш за, където и да било. Как се чувстваш, Питър?