Читать «Домът на надеждата» онлайн - страница 112

— Всичко е наред, Рейчъл. Днес не съм на работа — с топла усмивка я увери той, но тя не каза нищо в отговор и продължи демонстративно да говори нещо на Джейми.

Бил определено не беше пиян, но вече бе изпил три чаши вино и се чувстваше спокойно отпуснат и щастлив. Обърна се към Джейми и заговори за футбол.

— Татко мразеше футбола. — Мегън искаше не само да го нарани, но и да го обиди. Момичето се опитваше да го предизвика и всички около масата съзнаваха това.

— Съжалявам да го чуя, Мег. Според мен футболът е велик спорт. Когато бях в колежа, участвах в отбора.

— Татко казваше, че само слабоумници и грубияни играят футбол — продължи момичето, прекрачвайки всякакви граници.

Майка й веднага се намеси.

— Мегън, достатъчно!

— Точно така, мамо. Достатъчно!

Тя хвърли салфетката си на масата и се изправи. Очите й плуваха в сълзи.

— Защо той трябва да е сред нас днес? Той не ни е баща. Той е само твой приятел.

Другите деца изглеждаха стъписани, а Лиз, цялата разтреперана, побърза да отговори.

— Бил е наш приятел, а днес е Ден на благодарността. Точно в това е смисълът на този празник — приятелите се събират около масата и благодарят на Бог за даровете и милостта, подават си ръка в този ден и празнуват заедно.

— Това ли правите вие двамата? Подавате си ръце! Обзалагам се, че правите много повече от това и съм сигурна, че татко те мрази заради онова, което ни причиняваш — кресна Мегън, а след това изтича нагоре по стълбите и затръшна вратата след себе си.

Питър се наведе към Бил и се извини заради поведението на сестра си. Рейчъл и Ани обаче също напуснаха масата една след друга, а Джейми използва намалението, че никой не го наблюдава, и си взе парче ябълков пай. Сладкишът беше чудесен, макар на никого около масата да не му беше до ядене.

— Дотук със семейния празник — мрачно отбеляза Бил, а Лиз го погледна, признавайки поражението си.

Вече си даваше сметка, че бе прибързала с тази покана. Съзнаваше още, че интеграцията му в семейството им нямаше да протече толкова леко, колкото се надяваха. Всъщност Лиз вече разбираше, че това ще се окаже истински кошмар.

— Ще отида да поговоря с нея — рече Питър, който се чувстваше изключително неловко заради всички тях. След това се обърна към Бил: — Съжалявам за поведението на сестрите си.

— Не се притеснявай. Разбирам ги.

Истината обаче бе, че изобщо не ги разбираше. Беше напрегнат и ядосан. Мрачно погледна Лиз, която попиваше очи с една салфетка.

— Предполагам, че на момичетата им е много по-трудно, отколкото предполагах.

— И на мен не ми е особено приятно, Лиз — рязко възрази той. — Боя се, че ролята на натрапник не ми приляга особено. Те се държат така сякаш съм престъпник. Сякаш аз собственоръчно съм убил баща им.

Егото му беше наранено, чувствата му бяха засегнати и той нямаше на кого друг да си го изкара, освен на нея. Ето че вече всички й бяха ядосани. Бил и три от децата й. Само Джейми продължаваше спокойно да си похапва. Той бе единственият, който все още седеше край масата.