Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 4

Към познатото лице, минаващо на по-малко от един метър от мен. Несъмнено беше лице и име, които познавах много добре.

Бибз, момичето от екипажа на космическия кораб на капитан Гарт.

Тя беше връзка към Гарт и аз трябваше да говоря с нея, да разбера къде е той. С нашето отвличане и захвърляне на отвратителната планета Спиовенте капитан Гарт беше отговорен за смъртта на Епископа. Което означаваше, че аз на свой ред исках да бъда отговорен за неговата.

И така, без добре да помисля, въоръжен само със самоубийствен и непрактичен ентусиазъм, глупашки се опитах да избягам. Само щастието, което бди над хората напълно без мозък, ми спаси живота и ми позволи да се върна в килията си, без да бъда открит. Изчервих се, като си помислих за глупавия си план. Липса на разум, липса на предвидливост… и невероятно тъпото допускане, че цялата охранителна система на огромната сграда е еднаква. При ежедневните ни излизания и връщания в затворническия блок бях забелязал, че ключалките на всички врати са изключително елементарни и нямат никаква сигнализация. Бях предположил, че е така и в останалата част на сградата.

Предположението ми беше погрешно. Асансьорната кабина бе уведомила пазачите, че съм я използвал. Когато вратата се отвори на горния етаж, веднага съгледах детекторите в коридора. Затова се опитах да изляза през капака на тавана, надявайки се по някакъв начин да се измъкна през асансьорния механизъм в горния край на шахтата.

Там обаче нямаше никакъв механизъм… само врата на друг етаж. Този етаж не беше отбелязан на асансьорното табло в кабината. Очевидно бе нещо тайно, известно само на властите. С надеждата да проникна в тази тайна се бях качил на рамката на вратата в опит да намеря начин да я отворя. И тогава асансьорът зад мен изчезна, а аз останах да вися над празната шахта.

От това неразумно приключение се измъкнах по-леко, отколкото заслужавах. Щастието едва ли ще ме придружи втори път. Налагаше се хладнокръвно да планирам по-нататъшните си действия. Оставих тази лекомислена авантюра зад гърба си и се заех усилено да обмисля възможните схеми и пътища за контакт с момичето от екипажа.

„Направи го честно“, казах си и поклатих глава.

Честно? Аз? Стоманеният плъх, който дебне в тишината на тъмната нощ, който не се страхува от никого, не се нуждае от никого.

Да. Колкото и да беше болезнено осъзнаването, този път честността беше най-добрата политика.

— Внимание, мръсни тъмничари, внимание! — извиках и заблъсках по вратата на килията си. — Размърдайте потъналите си в пот тела, разбудете се, прекъснете вашите вулгарни, еротични сънища и ме заведете при капитан Варод. Веднага… може и малко по-късно.