Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 2

Краят на движението нагоре. Кабината спря точно под мен, толкова близко, че чух отварянето на вратата и гласовете на двамата пазачи вътре.

— Аз ще те прикривам. Докато претърсваш залата, не се тревожи за твоята безопасност.

— Ти ще ме прикриваш! Не си спомням да съм изразил желание аз да претърсвам.

— Ти не, но… аз. Моите две нашивки пред твоята една означават, че ти трябва да го извършиш.

Онзи с едната нашивка промърмори нещо недоволен и бавно излезе от асансьорната кабина. Когато сянката му затъмни светлината от отворената врата, внимателно пренесох левия си крак върху покрива на кабината. Надявах се, че няма да се забележи поради неговото излизане.

Не че беше лесно да се направи. Мускулът на бедрото ми се бе схванал, пръстите ми стояха свити върху рамката. Бавно преместих назад треперещия си десен крак и стъпих върху асансьорната кабина. Пръстите ми още стискаха рамката. Чувствах се като глупак.

— Залата е празна — извика един далечен глас.

— Провери датчика за проникване.

Отвън се чу приглушено мърморене и тракане, докато освобождавах схванатата си дясна ръка от омазнения метал и се пресягах с все още непокорната лява да се хвана.

— Отчетено е само моето проникване. Единственото движение в коридора след осемнайсет часа, когато всички си отидоха.

— Истинска мистерия — каза онзи с двете нашивки. — Върни се. Таблото показваше, че асансьорът отива на този етаж. Оттук го извикахме. А сега ти ми казваш, че никой не е излязъл от него. Истинска мистерия.

— Никаква мистерия, просто повреда. Малък дефект в компютъра. Това нещо само си дава команди, когато друг не му дава.

— Колкото и да не ми харесва… ще се съглася с теб. Хайде да се върнем и да си довършим белота.

Другият с едната нашивка се върна, вратата на асансьора се затвори. Седях, без да смея да помръдна. Тримата се спуснахме надолу в асансьорната шахта. Пазачите излязоха на затворническия етаж, а аз останах в скрибуцащата тишина и с треперещи пръсти масажирах схванатите си мускули. Когато се отпуснаха достатъчно, отворих капака, на който седях, спуснах се в кабината и бавно и внимателно погледнах навън. Картоиграчите не се виждаха. Бяха влезли в караулното помещение, където им беше мястото. Безкрайно внимателно тръгнах обратно по пътя, който бях изминал при безуспешния си опит да избягам. Промъквах се крадешком покрай стените — ако имах опашка, тя сигурно щеше да виси между краката ми, — пипнешком отключих с моя шперц вратата на коридора. Накрая достигнах до килията, отключих я, влязох, отново я заключих, пъхнах шперца обратно в подметката на обувката и се хвърлих на леглото с въздишка, която сигурно се е чула по целия свят. Не се решавах да говоря високо в мъртвешката тишина на спящия блок на затвора, но изкрещях наум думите: