Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 144

— Не се ли страхувате, че врагът може да ви намери тук след полицейския час?

— Няма проблем — каза Стърнър. — Толкова много хора са дезертирали, че патрулите изглежда са отменени. Всички военни са или в базата, или в общинската сграда. Сега… моля те да ни разкажеш. Говори ли с Марк Форър?

Двамата се наведоха напред в напрегнато очакване.

— Говорих с него и се радвах на неговото гостоприемство. Той има останали няколко каси с вино, каквото не можете да си представите.

— За Марк Форър всичко мога да си представя — заяви Стърнър и Нийб кимна в знак на съгласие. — Но съжалявам, че не ти е предложил решение на проблема с екзекуциите.

Бързо замигах.

— Откъде знаеш? Не съм казал нищо такова.

— Не е необходимо да го казваш. Марк Форър знае, че това е проблем, който самите ние трябва да решим. И ще го решим. Вече стигнахме до идея. Утре целият град ще се събере на мястото на екзекуцията, индивидуално решение на всеки един. Ние ще застанем пред пушките.

— Благороден жест… но няма да успее. Те просто ще ви разстрелят.

— Десет други ще заемат местата ни. Несъпротивата няма край. Те ще продължат да разстрелват, докато свършат патроните или се отчаят от убийствата. Сигурен съм, че не всички са морални негодници като техния лидер.

— Не бих разчитал на това. Но може би има алтернатива. С помощта на Марк Форър, с когото, вие ще бъдете доволни да научите, си говорим на ти, аз уредих митинг на всички дезертьори в града. Ако бъдете така добри да ме заведете до спортния център, ще видите, че моят план може би е по-добър и по-практичен от вашия.

Беше приятна разходка, за първи път от нахлуването на нашествениците по улиците на града не се чувстваше страх. Срещнахме и други групи, които отиваха в същата посока, всяка от тях съпровождаща един или двама засмени и усмихнати въоръжени дезертьори. Бяха весели и щастливи, че са далеч от армията… но биха ли се ангажирали с план, който можеше да постави под риск новонамерената свобода? Имаше само един начин да се разбере.

В спортния център имаше закрит стадион с ринг за борба, който побра всички ни. Дезертьорите седяха на по-долните редици, а цивилните зрители — на по-горните зад тях. Аз се качих на ринга, изчаках всички да седнат, после взех микрофона. Публиката замлъкна.

— Другари бивши наборници, новоизбягали дезертьори, добре дошли. Повечето от вас не ме познават…

— Всички те познаваме, Джим! — извика един глас. — Ти си човека, който едва не удуши генерала.

— По-добър късмет следващия път!

Усмихнах се и почаках поздравленията и виковете да стихнат.

— Благодаря ви, момчета, приятно е да бъдеш оценен. Сега искам да ви помоля за помощ. Нашият скъп генерал, ненормалният Зенър, планира утре да разстреля неколцина невъоръжени цивилни. Това са хора, които помогнаха на вас и на вашите другари да избягат, които предложиха дружбата си на всички нас… и щастлив дом, ако пожелаем да останем тук. Сега ние трябва да им помогнем. И аз ще ви кажа как.

Да вземем тези пушки, с които сме обучавани да си служим, да се прицелим в Зенър и неговите главорези и да ги заплашим с унищожение, ако натиснат спусъците. Това ще е бунт… и може да не минем без наказание. Но ние трябва нещо да направим.