Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 143

— Много добре… мислех, че съм единственият, който някога е чувал датски.

Той, или по-скоро то, продължи да се хвали. Приказвайки с Марк бях склонен да го оприличавам с човек. Него. Нея. Който и да било. Не беше човек, а интелигентна машина, чиито способности надхвърляха всичко, което познавах преди. Но как практически да използвам тези му способности?

— Марк, кажи. Ще ми помогнеш ли?

— По всеки възможен начин.

Отпих още вино и почувствах благотворното му действие. Памет. Нещо, което се е случило по-рано днес.

— Марк… днес видях двама дезертьори. Има ли в града и други дезертьори?

— Доста много. Общо сто двайсет и един, чакай… извинявай, сто двайсет и двама. Един току-що пристигна.

— Има ли сред тях въоръжени?

— Искаш да кажеш, снабдени с оръжие? Всичките. Всичките са дезертирали от патрулите в града.

А ще използват ли те оръжията си? И ако ги използват, какво мога да направя с тях? В мен започна да се оформя една идея. Да отвърна на огъня с огън. И те са точно тези, които могат да го направят. Имаше само един начин да разбера. Сипах си малко вино и се обърнах към моя електронен домакин.

— Бих желал да се срещна с всички тези дезертьори на някое централно място. Въоръжени. Можеш ли да го уредиш?

Марк остана дълго мълчалив. Дали търсеше начин да се измъкне от тази молба? Бях го подценил.

— Готово — каза той. — След стъмване хората, които ги крият, ще ги придружат до спортния център. Който е много близо до избраното за екзекуцията място.

— Ти си една крачка пред мен.

— Надявам се. Тъй като съм невероятно по-интелигентен от теб. Сега, понеже трябва да мине известно време преди срещата, за благодарност би ли поприказвал с мен? Изостанал съм от галактическите въпроси с хиляда или повече години. Как вървят нещата?

Беше странен следобед и странна вечер. Неговата памет, както трябваше да бъде, бе забележителна и аз научих много интересни неща. Но имаше един факт, за който той не можеше нищо да ми каже, тъй като беше роден? построен? монтиран? много след разпространението на човечеството из Галактиката.

— Подобно на теб, Джим, всичко, което зная, са митове и древни легенди. Ако има един истински планетарен дом на човечеството, наречен Пръст или Земя, или нещо подобно, неговото местонахождение не е записано никъде в моите банки памет.

— Реших просто да попитам. Но смятам, че е по-добре да тръгвам. Беше ми приятно да си поговорим.

— На мен също. Пак намини.

— Ще се възползвам от поканата. Би ли изгасил светлините, когато стигна на горните стълби?

— Няма проблем. Това място е добре автоматизирано, както навярно можеш да си представиш.

— Нямаш ли проблем с електрическото захранване?

— Можеш да бъдеш сигурен, че нямам. Първото нещо, което научих, беше оцеляването. Има градска електроцентрала, а за десет минути могат да се включат резервни генератори, акумулатори, двойка газови елементи и атомен реактор. Не се тревожи за мен.

— Няма. Довиждане.

Изкачих се по дългите стълби и когато стигнах до вратата, лампите изгаснаха. Открехнах я и надзърнах: не се виждаха никакви патрули. Нийб и Стърнър ме чакаха на пейката.