Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 139

— Намалете — помолих аз. — Нека да не будим подозрение.

Сержантът, който водеше патрула, ни погледна, когато минахме покрай него. Не му обърнах никакво внимание, но бях впечатлен от неговото отделение. Когато завиха зад ъгъла, последните двама се шмугнаха в отворената врата на една сграда и се изгубиха. Така че не само дезертьорите не се връщаха… ами и техният брой непрекъснато се увеличаваше. Страхотно! Ако това продължи, в скоро време армията на Зенър ще се състои само от офицери и сержанти. С такъв състав не се печелят войни. Видях, че се доближаваме до целта, затова смъкнах брадата и бръчките и когато пристигнахме на площада и колата спря, бях с четирийсет години по-млад. Стърнър стоеше пред статуята и я гледаше възхитен.

— Бих искал да дойда с теб — каза той.

— Аз също — съгласи се с него Нийб. — Ще бъде страшно вълнуващо. Но, разбира се, ние не сме поканени и не можем да се натрапим.

— Откъде да вляза?

Стърнър посочи бронзовата врата на задната страна на каменния постамент на статуята.

— Оттам.

— Взе ли ключ? — Те ме погледнаха изненадани.

— Разбира се, че не. Не е заключено.

— Трябваше да се досетя — промърморих аз. Каква философия. Стотици, хиляди години тази врата не е била заключена и никой не е влизал вътре. Протегнах ръка, а те я стиснаха и тържествено я разтърсиха. Разбрах защо. Това беше като сбогуване с главата на местната църква, който тръгва по стълбата към Бога.

Натиснах силно и дръжката се завъртя. Бутнах вратата и тя със скърцане бавно се отвори. Леко запрашени стъпала водеха надолу. Светнаха лампи и видях, че една от крушките е изгоряла. Надявах се Марк Форър да не е.

Кихнах от праха, който бях вдигнал с краката си. Слязох много надолу. Стъпалата свършиха в малка стая с осветени електрически схеми по стените и голяма позлатена врата. В нея бяха изрязани и инкрустирани с диаманти безсмъртните думи: „СЪЩЕСТВУВАМ. СЛЕДОВАТЕЛНО МИСЛЯ“. Под тях имаше малък надпис с червени букви: „МОЛЯ, ИЗТРИЙТЕ СИ КРАКАТА ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ“. Изтрих си краката на поставената за целта изтривалка, поех дълбоко дъх и се пресегнах към дръжката, която изглеждаше изсечена от рубин.

Вратата се отвори на добре смазаните панти и влязох. Голяма, добре осветена стая, суха и кондиционирана. Циферблати и електронни прибори покриваха едната стена. А в средата на стаята…

Марк Форър. Същият като на рисунките. С тази разлика, че от него излизаха много кабели и проводници към колекцията от апарати. Циферблатите светеха, една телевизионна камера се завъртя към мен. Пристъпих напред, застанах пред него, съпротивлявайки се на обхваналото ме желание да се поклоня. И какво трябва да каже човек на една интелигентна машина? Тишината продължи. Започнах да се чувствам смешен. Прокашлях се.

— Марк Форър, предполагам?

— Разбира се. Някой друг ли очакваше да видиш…!

Гласът беше стържещ и груб, думите заглъхнаха със страшно скърцащ звук. В същото време се появи малко облаче пушек отпред и едно капаче се отвори. Ядосах се.

— Страхотно! Наистина чудесно. Стотици години този електронен всезнайко стои тук и в неговите банки памет се съхранява мъдростта на вековете. После в мига, в който му заговарям, той експлодира и умира. Като лайт мотив на лоша шега…