Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 137

— Разбира се, че можеш, добри ми приятелю Стърнър, надзирателю на генераторите. Бих искал да си побъбря с вашия полубог, Марк Форър.

— Странен епитет си избрал. Аз, разбира се, не бих го нарекъл полубог…

— Тогава забрави за това. Знаеш ли къде се намира Марк Форър?

— Разбира се.

— Ще ме заведеш ли при него?

— Ах, това е въпрос, който трябва да се обмисли. Индивидуализмът на Марк Форър винаги е бил уважаван, поради съвсем очевидни причини. Спомням си, че съм чел в старите летописи, че след изграждането на този град той е правил предложения и понякога са се обръщали към него за консултации. Но не и напоследък, най-малкото поне през последните стотици години. Аз самият не бих прибягнал към това, но, да, чувствам, че мога да те заведа. Уважавам твоя индивидуализъм, така както уважавам индивидуализма на Марк Форър. В този свят всеки сам избира пътя си.

— И аз избирам да се върна в града.

— Трябва да внимаваш. Няма да е лесно. Влаковете са спрени и на жителите не се позволява да заминават. Според последното съобщение, никой не се е върнал.

— Ще измисля нещо. Ти още ли си в града?

— Да.

— Стой близо до телефона. Ще пристигна днес. Трябва да говоря с Марк Форър, преди да изтече смъртоносният ултиматум утре сутринта.

Закачих слушалката и останах да гледам с невиждащи очи в пространството. Не можах да видя там необходимите ми отговори.

— Някакъв съвет, Мортън?

— Никакъв разумен съвет. Не ми харесва да бъда и върнал се дезертьор.

— И аз като теб обмислих тази идея и я отхвърлих. Това би означавало да ме хвърлят в затвора и да ме разстрелят.

— Може ли аз да направя предложение? — попита Нийб.

— Всички предложения са добре дошли.

— Аз ще ви заведа в града. Вие ще се представите за мой баща. Тук, в Линг, имаме чудесна театрална трупа и много добри гримьори. Вие можете да бъдете стар човек, аз — ваша дъщеря и шофьор. Ще бъде много вълнуващо.

— Вие сте страхотна! — Скочих на крака и в изблик на неудържим ентусиазъм я прегърнах и целунах. После, когато хормоните започнаха да се изливат в кръвта ми и прогониха всички други мисли от главата ми, бързо седнах. Тя беше невероятно умна, мила, интелигентна, красива девойка, но аз трябваше просто да забравя всичко това. Засега.

— По-добре да тръгваме.

— Брат ми ще ви заведе до театъра. Ще им се обадя по телефона и ще им обясня какво трябва да направят. После ще уредя превоза. Нямате нищо против, ако кажа, че намирам всичко за очарователно и вълнуващо, нали? Трябва да ви благодаря, че ми позволихте да ви помогна. Това е много по-приятно от училище.

— Аз трябва да ви благодаря. Какво учите?

— Вулканология. Обичам магмата и вулканичната шлака, когато слизам долу сред пушеците…

— Да. Трябва да ми разкажете за тези изгарящи удоволствия. По-късно.

— Разбира се… сега да вървим при брат ми.

Мисля, че приготвиха специален влак. Само с два вагона и никакви други пътници. Мортън изглеждаше виновен… но и радостен, че няма да се върне в Белегарик. Махнах му стеснително за довиждане с бастуна и разтреперан се качих. Бях стар и слабоват и ми трябваше съвсем малко. Сива брада, сълзящи зачервени очи, сбръчкан като стар ботуш — в театъра наистина бяха свършили чудесна работа. Един хамут под дрехите така ме беше превил одве, че гледах надолу към сбръчканите си и осеяни с петна ръце.