Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 138

Железопътната линия беше права, влакът — бърз и до крайната ни гара никъде не спря. Когато пристигнахме, на перона ни чакаше черна кола. Шофьорът излезе и ни отвори вратата.

— Карали ли сте такава? — попита той.

Нийб кимна.

— С двеста волта тягова сила. Голямо удоволствие е да се кара.

— Наистина. Увеличил съм оборотите до трийсет и три хиляди. За това пътуване енергията е повече от достатъчна. — Той посочи към торпедото между задните колела. — Там е маховикът, на неговия вал е електрическият генератор. Двигателят е на предните колела. Чисто и екологично.

— И с онзи жироскоп там долу е много трудно да се отклони — казах аз.

— Открихте го. Желая ви късмет.

Нийб включи и голямото ускорение ме залепи на седалката. Понесохме се напред по празния път.

— Ще намаля преди да достигнем бариерата. Не е ли удоволствие да се пътува! Каква ли максимална скорост може да вдигне?

— Недейте… проверява! — изграчих аз, когато пейзажът се замъгли пред очите ми. — Макар че съм стар човек и животът ми е бил пълноценен, още не ми се ще да се разделям с него!

Тя се засмя с чудесния си, приличен на камбанен звън смях и намали приблизително до скоростта на звука. Нийб очевидно познаваше добре пътя, с всички тези велосипедни излети, защото точно пред бариерата на пътя намали до пълзене, после взе завоя.

— Защо сте блокирали така пътя, негодници! — извиках аз сопнато от прозореца и размахах бастун към дебелия капитан, който се беше подпрял на бариерата и си чистеше зъбите с клечка. Остатъци от гореща храна, надявах се.

— Затваряй си устата, старче. Къде мислиш, че отиваш?

— Наистина ли си толкова тъп, колкото изглеждаш, глупако? Не си ли чул нарежданията на върховния командир? Градските работници веднага да се върнат. Аз съм електроинженер и ако искате светлина във вашите нужници и хладилници за вашите бири, моментално трябва да вдигнете тази бариера.

— Спри тези глупости, старче — изсмя се той. Но отстъпи назад и даде знак на двама сержанти, които вдигнаха бариерата. Никакъв редник не се вижда, отбелязах аз. Надявах се, че офицерите се развличаха, като за разнообразие вършеха тяхната работа. Когато минахме покрай постовите, размахах за последен път бастуна, продължихме по пътя и се загубихме от погледа им зад един завой. Нийб спря пред първата телефонна кабина и аз скочих с артритните си крака.

— В града ли си? — попита Стърнър.

— Току-що пристигнах.

— Много добре. Ще се срещнем на входа.

— На входа? Какъв вход, къде?

— На площад „Марк Форър“, разбира се. Къде другаде?

Добър въпрос. Аз си представях, че там има само статуя. Не бях разбрал, че там е и жилището на стария Марк. Качих се в колата и тя потегли с обичайното свистене на гуми. Докато пътувахме, свалих част от маскировката си, започвайки с хамута. Оставих брадата, в случай че има патрули… и наистина имаше.