Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 128
Хари Харисън
— Нямах намерение да ви стряскам — каза той. — Не исках да прекъсвам ритуала ви. Чолгошц ми телефонира и ви докарах вашия велосипед. Най-добрия, който имам на склад.
— Благодаря, благодаря… истинска красота. Но се страхувам, че не мога да ви платя за него…
Той се усмихна.
— Вече ми платихте. Отбих се в банката и удържах сумата от сметката ви. Там ме помолиха да ви дам това.
Примигнах, когато ми подаде рабч диск. С етикет „Джеймс ди Гриз“. На малкия течнокристален дисплей пишеше:
— В банката ме помолиха още да ви кажа да им се обадите. Не са сигурни колко часа сте работили в служба на обществото миналата нощ. Ако бъдете така добър да им съобщите, те ще направят корекция.
— Аз съм в системата! — извиках радостно. Човекът с велосипеда сияеше от щастие.
— Разбира се! Вие сте индивид и Индивидуалния мутуализъм е ваше право. Приемете моите поздравления! Нека вашата рабч сметка расте и нека животът ви бъде дълъг и щастлив!
Двайсет и шеста глава
Проблемите започнаха на следващата сутрин. Цяла нощ пристигаха рапорти за фантастичния успех на акцията. Войниците се бяха стекли масово в града с пропуски и бяха оценили високо чистия въздух, бяха посрещнати радушно на задния вход на някакъв магазин за дрехи, където сменяха униформите си и след това ги товареха на влакове. Последният войник напусна точно преди полунощ, когато започна полицейският час.
И нямаше никаква тревога, поне в началото. За щастие в лагера имаше четири портала и аз предполагам, че военните полицаи на всеки портал, с тяхното вродено невежество, са мислели, че връщащите се войници използват другите. Следователно те са били щастливи, че не трябва да си развалят вечерта. Нашата операция беше толкова успешна, че дори и извънредните влакове не стигнаха за тълпите дезертьори. Около стотина бяха още в града. Те трябваше да се крият до среднощ, когато се надявахме да ги прекараме до гарата.
С новопридобитото си богатство купих като подарък за нашите домакини един огромен телевизор. Двамата с Мортън гледахме предаването на местната станция, когато военните го прекъснаха. И двамата зяпахме с интерес, защото беше някакво честване, годишнина от включване на първата печатна платка на Марк Форър или нещо подобно и целият град бе излязъл на улиците. Ние гледахме парада, оглавяван от женския велосипеден клуб — бронзови крайници и развяващи се полички, — когато картината трепна и изчезна, за да се появи намръщената физиономия на генерал Зенър.
— Изключи го! — изпъшка Мортън. — Ако го гледам, няма да мога да вечерям.
— Остави го. Новините няма да са добри, но тъй като все някога трябва да ги чуем… по-добре да е сега.
