Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 120

Оставих го да спи, скрит при алкохола. Оправих вратовръзката си. И поех напред да спасявам света. Не за първи път и, имах чувството, не за последен.

Двайсет и четвърта глава

Огледах бутилките, пресегнах се да взема една… после се ударих по китката.

— Не, Джими, не е за теб. Бирите, които изпи тази вечер, са ти достатъчни. За онова, което имаш да вършиш, по-добре е да си трезвен.

Какво имах да върша? Просто да се кача на един от космическите кораби, да намеря комуникационната кабина, после да определя координатите на тази планета. Лесно е да се каже: малко трудно е да се изпълни.

Първата част беше съвсем лесна — да се открият космическите кораби. Рано вечерта бях видял осветените им корпуси да се издигат над палатките. Веселбата вътре продължаваше, така че времето бе подходящо да пресека лагера. Докато наоколо още се клатушкаха много пияни. Очистих малко прах от ревера на куртката, оправих медалите на гърдите си. Добра колекция. Повдигнах най-крещящия и извих врат да прочета надписа. „НАГРАДА НА СЛАВНОТО ПОДЕЛЕНИЕ — ШЕСТ СЕДМИЦИ БЕЗ ВЕНЕРИЧЕСКА БОЛЕСТ“. Страхотно. Предположих, че останалите са дадени за също толкова доблестни воински дела. Време бе за тръгване.

Изглежда събитията в алкохолната лудница бяха започнали да намаляват заради нощта. На бара беше спусната решетка. Ординарци товареха мъртвопияни на носилки, други все още на крака се препъваха към изхода. Двама посивели полковници се крепяха един друг, вдигаха крака и стояха на едно място. Отидох при тях, те се подпряха на мен и двойката стана тройка.

— Аз съм в същата посока, господа. Мога ли да ви правя компания?

— Разбира се, добро приятелче… приятелче — отговори единият от тях в лицето ми. Алкохолното съдържание в кръвта ми мигновено нарасна и аз изхълцах.

Излязохме, взаимно подпирайки се, минахме между линейките, които прибираха офицерите-алкохолици, и се заклатушкахме в нощта. По посока на космическите кораби. Нямах ни най-малка представа къде се намира щабът на базата… нито пък ме интересуваше. Както не се интересуваше и моята просмукана с алкохол компания. Цялото им внимание и малкото останало им съзнание бяха съсредоточени в преместване на краката един подир друг.

На ъгъла пред нас се появи отделение военна полиция, видя блясъка от сребърните петлета на раменете на моята компания. После направиха най-добрия кръгом, който съм виждал, и се върнаха назад.

Моите пияни ставаха все по-тежки, движеха се все по-бавно. Вървяхме покрай подредените в права линия палатки към силно осветената сграда в края на улицата. Беше голяма и солидна, несъмнено част от парковите постройки, открадната от местните жители. Дори през този час на нощта, всъщност сутринта, на входа й стояха двама въоръжени часови. Камъните покрай пътеката белосани, един много натруфен надпис над вратата гласеше: „ЩАБ — КОМАНДВАЩ ГЕНЕРАЛ ЗЕНЪР“.