Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 119

Работих и се потих, докато почувствах, че е минало достатъчно време, за да е стихнало всякакво вълнение и претърсването да е приключило. Изправих изтръпналия си гръб и той силно изпука. Избърсах със сапунена ръка потта от челото си. Ръцете ми бяха избелели, пръстите — набръчкани и бледи като стоял дълго във вода гол охлюв. Погледнах ги и гневът ми нарасна… това не беше работа за стоманен плъх! Скоро щях да ръждясам…

Черпакът се стовари върху гърба ми и гневният глас избоботи нечленоразделните си заповеди:

— Да съ размърдаш, чъ шъ ти съ случи нещо!

Нещо изтрака и ме обзе злоба. Това може да стане и с най-добрите от нас. Облицовката на цивилизацията е тънка, криещия се под нея звяр е готов да изскочи.

Звярът в мен беше изскочил много удовлетворително, благодаря, защото следващото нещо, което усетих, бяха ръце, дърпащи ме за раменете. Погледнах учуден голямото провиснало тяло до мен, с високо вдигнати гигантски бедра. Ръцете ми стискаха врата на инквизитора, натискаха главата му в сапунената вода, където той явно се давеше. Шокиран го измъкнах и го пуснах на пода. Струйки вода се стичаха от носа и устата му и той шумно изгъргори.

— Жив е — казах на заобиколилите ни кухненски полицаи, които гледаха с широко отворени очи. — Някой от готвачите видя ли какво стана?

— Не… всички са пияни в другата стая.

— Чудесно. — Смъкнах от стената списъка на кухненските полицаи и го накъсах на парчета. — Вие сте свободни. Върнете се по палатките и си дръжте устите затворени. За нещастие мъчителят ще остане жив. Тръгвайте.

Всички на драго сърце си тръгнаха. Аз също тръгнах към закачалките, където готвачите бяха закачили части от униформите си, тъй като работеха на топло в кухнята. Намерих някога бяла куртка със сержантски нашивки. Идеална за моите нужди. Облякох я и отидох спокойно в кухнята, без да се крия, а оттам — в залата за хранене и бара.

Беше чудесно. Свиреше музика, офицери ревяха, бутилки се чупеха, песни се пееха. Униформени фигури се бяха захлупили върху масите, докато други лежаха на пода. Останалите бяха на път да се присъединят към тях. Вървях през този алкохолен ад и мислено се възхищавах на мъртвопияните. Все още ме болеше тялото от пиянската защита на капитана. Бях преоткрил една мисъл, която сигурно беше стара като престъплението. Търкалящите се пияници са по-лесни от клатушкащите се.

Очите ми попаднаха на един проснат на пода и хъркащ майор от космическата служба. Коленичих до него и протегнах ръка покрай неговата. Същата дължина; униформата му ще ми стои като по мярка.

— Откаши ше — промърмори един глас над мен. Разбрах, че премерването не е останало незабелязано.

— Майорът е дежурен по-късно. Изпратиха ме да го взема. Хайде, майоре, да тръгваме.

Опитах се да вдигна безчувственото тяло, подпомогнат незначително от неговите приятели. Накрая го хванах под мишниците и го извлякох от стаята. Излизането му не беше забелязано. През вратата и надолу през залата към пълния до тавана с бутилки със силни напитки килер. Тук щеше да се чувства като у дома си. Залостих вратата, спокойно го съблякох и облякох неговата униформа. Дори кепето ми ставаше добре. Бях нов човек, офицер.