Читать «Стоманеният плъх в танц със смъртта» онлайн - страница 117

— Ако всичко това, което казваш, е вярно, а не фантазия… тогава ти какво търсиш тук?

— Хубав въпрос — казах аз, станах и показах пропуска си. — Върнах се да взема връзка писма от майка ми. Пропускът ми важи до полунощ. Ще се видим в рая… ако решите да отидете там.

Напуснах ги и се преместих при следващата група войници, които играеха на зарове в ъгъла на нужника. Захлупих с длан един зар и спечелих няколко мизи, което привлече тяхното внимание. Казах им каквото имах за казване и напуснах.

Работих така почти до среднощ, когато пропускът ми изтичаше и историята ми придобиваше подозрителен нюанс. Бях засял семената в плодородна почва. Новината щеше мигновено да се разпространи по клозетната информационна мрежа. И ако познавах бегълците-новобранци, утре вечер никой нямаше да се върне от градска отпуска. Това щеше много да „развесели“ генерал Зенър.

Сега трябваше да влезе в действие втората част от плана.

За него ми бе необходим по-висок чин. Този път не трябваше да минавам цялото онова бавно повишение от сержант. Вече бях опитал главозамайващата слава на офицер и завинаги бях окончателно разглезен. Затова се насочих за плячка към леговището на онези пъстроцветни птици: офицерския клуб. Намерих го, като проследих пътя на пияните. Колкото по-висок е чинът, толкова по-силен е алкохолът; това беше армейски принцип. Минах покрай двама олюляващи се майори, подпиращи се един друг, а за следващ ориентир ми послужи един полковник, който хвърляше курабийките си в някакъв плет. После видях един изпаднал в несвяст капитан в канавката и накрая забелязах на хоризонта целта. Забързах в тази посока и се скрих зад храстите, откъдето имах видимост към входа.

Беше строго ергенска история в най-лошия смисъл на думата. Високо и обезпокояващо се пееха неприлични песни. През цялото време на тревата навън най-малко двама души се биеха с голи юмруци. Пристигаха и трезви офицери, завършили дежурството си, но повече бяха пияните, които си отиваха със замаян от алкохола ум. Наблюдавах ги от скривалището си, докато препъваща се, пееща си с прегракнал пиянски глас се появи моята жертва.

Офицерът се заклатушка към единствената улична лампа. Капитан, приблизително с моя ръст, много фалшиви медали и знаци за отличия — точно каквото ми трябваше. Стискане за гушата отзад, подходящо натискане, слаба съпротива, безсъзнание и след това зад плета заедно с него. Нищо работа.

Той мина покрай мен, мърморейки си. Тихо като дух пристъпих напред, връхлетях, сграбчих го, започнах да го душа…

И полетях във въздуха, и се стоварих върху плета.

— Така значи… бунт срещу офицери — изръмжа той относително трезвен, приклекна и тръгна към мен. Изправих се на крака, направих отвличащ удар с лявата ръка и ударих с дясната. Той блокира удара и щеше да ме ритне в стомаха, ако не бях отскочил настрана.

— Искаш да убиеш офицер? Не те виня. И аз винаги съм искал да убия някой редник. Най-после ми се отдаде случай.

Той напредваше към мен, а аз отстъпвах. Медалите не са били фалшиви. С голямо умение бях успял да намеря и нападна вероятно единствения трениран полеви офицер в тази армия. Страхотно!